понеделник, 27 февруари 2012 г.

НАЧАЛО НА ЕДНА ФОЛКЛОРНА ПРИКАЗКА

Плетеница – багреница,
кръшно българско хоро!
Наловени за ръчица,
хайде хопа, хайде хоп!

Залюляни, разиграни,
със крачета кат едно,
с бузки алени, румяни,
хайде хопа, хайде троп!

„Жива вода” от юнаци!
Буйна кръв в сърца кипи!
Накривили са калпаци:
-Хей, къде сте? Хоп, моми!

Героите в тази фолклорна приказка са участниците в изградените към Клуб  за народни танци „ЖИВА ВОДА” в читалището ни две детски групи. Тяхната цел е да възпитават у най-малките интерес към българския фолклор, да запалят „любовната” искрица към нашите стародавни традиции, да им разкрият тайнството на миналото ни, за да могат достойно да го продължат.
            В групите се работи с всички желаещи деца. Не се е правил подбор дали детето е с изявен талант, защото сме убедени, че танцът е присъщ на всяко човешко същество и развиването му е въпрос на професионално ръководство и правилен педагогически подход, а такива безспорно има хореографът на групите Цанко Михайлов. В първа възрастова група участват децата: Ива Мирчева, Борислава Млеченкова, Ирена Байчева, Християна Агаларева, Кристина Василевска, Стилиян Цветков, Емил Милев, Виктор Веселинов, Мартин Веселинов, Димитър Байчев, Димитър Димитров и Румен Сапронов.


Една част от тях са от подготвителната група на Детския дом, а другите са първокласници.    
 Децата разучават хорцето „Рипни, Калинке”, „Ежово хоро” и „Ръченица”.
  

Във втората група са учениците: Дария Симеонова, Гергана Сърнова, Биляна Иванова, Ива Коева, Марина Стоилова, Стефан Тютюнков, Николай Михайлов, Алекс Александров, Мирослав Веселинов и Габриел Николов. Танцовата им подготовка включва леснодостъпни елементи на българския танц.
В момента работят над постановките „Дядо и ряпа”, „Лазарки” и „Северняшки танц””. Целта е  да успеят да възприемат народната музика и правилно да предадат нейното съдържание с изразните средства на танца, обагрен от тяхната детска непринуденост, жизненост, темперамент и завладяваща емоционалност.
            Обичаите на българския народ са онази нишка, която ни свързва с нашето родово минало, с позабравените вече традиции и нрави, а оттам и с „бабините песни”, с народните инструменти, с бита на прадедите ни.
            Нашето тяло има нужда както от въздух, така и от постоянно движение. Какво по-хубаво от това движението да е съчетано с хубава музика и мелодична песен, които зареждат позитивно. Учейки българските народни танци и ритми, малките възпитаници подобряват отрано общата си физическа активност, поддържат във форма и развиват всички мускули на тялото си, придобиват правилна походка. И което е много ценно, развиват способност за работа в колектив и едновременно с това усвояват танцовата пластика, характерна за българските народни танци.
            И така, надяваме се, година след година – репетиции, концерти, лишаване от безгрижни игри и компютри, децата без да жалят труд и сърце, неусетно ще се докоснат до смисъла на това, да се наричат БЪЛГАРИ! За нас, читалищните работници, и за техния ръководител Цанко Михайлов, ще остане наградата, че ще бъдат готови да продължават да „заразяват” с магията на уникалния и колоритен български народен танц!



понеделник, 13 февруари 2012 г.

С Б О Р

         Корените на Надя Богоева са от Поликраище. Баща й е  Пеньо Николов    Донев. Живяла е в Лясковец с родителите си. Омъжена е и понастоящем живее със съпруга си и с дъщеричката си в Плевен. Завършила е история във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий” в гр. Велико Търново. Надя е изключителна родолюбка и безкрайно обича родното си село. Сърцето и душата й са винаги тук, при нас. Следи всичко за Поликраище и не остава безучастна към проблемите и към хубавите неща, които се случват в него. С майсторското си перо и с безпристрастния си обектив от време на време ни връща назад към миналото и събужда мили спомени за отминалата селска идилия и за
спокойния селски живот.
         В днешния мразовит февруарски ден ще публикувам един неин материал за       традиционния сбор на селото, който ще ви стопли и ще ви потопи в магията на този празник, за който всички сме скътали в душите си едни от най-хубавите спомени на детството. Със сигурност ще го усетите и ще го преживеете отново!

Посред лято. Страшна жега...
Последната неделя на месец юли.
Всъщност подготовката за събитието започваше още в началото на месеца. Като разбунен кошер цялото село започваше да жужи. Перяха се килими и черги, циментираха се пътеки, боядисваха се огради, варосваха се дръвчета и се прекарваха кабели за външно осветление. Като сложим редом и другата неизменна селска работа, хората нямаха нито миг почивка, но май не се оплакваха. Възбудата личеше по лицата им, зачервени и запотени, но усмихнати.
Около две седмици преди последната неделя от месец юли, всичко изведнъж притихваше. Сякаш изморени, хората се заседяваха по пейките вечер в очакване на Нещо. Въздухът беше тежък и неподвижен. Тихо, тихо...
Като че ли в далечината се чуваше едно странно топуркане. Ето, засилваше се, туп, туп, туп, туп. Звукът на бягащи крака.
Малкият бягаше с всичка сила срещу насядалите баби и деца. След като го видяха да приближава се чу и викът му:
            -«Сергииитеееееееееееееее!”
Ах, всичко оживяваше отново. Бабите се усмихваха и вадеха износените портмонета от престилките, децата хукваха за спестените стотинки, а кучетата почваха да подскачат заради вълнението на всички около тях.
Двете седмици преди сбора бяха дните за домакините. Прозорците трябваше да лъснат, двора да се оближе, да се запишат хлябът, каймата, лимонадата и бирата на магазина, а и една каса с етър за децата. Да се извадят от гардеробите и раклите новите премени и забрадки, за да се проветрят от нафталина. Всичко, всичко трябваше да блесне!
В мига, в който се появеше първата сергия, а с нея и първото стрелбище, улиците пред бабините къщи опустяваха. Всяка сутрин имаше по нещо ново на селския площад – виенско колело, синджирени люлки, фургон с фунийки с крем и захарен памук, въртележка, боксова круша, толкова много привлекателни и интересни джунджурии. Брезентовите сергии се редяха една до друга, окичени с цветни лампи и миришещи на печени семки.
«Оооо, гледай, гледай картички с Люк Скайуокър!”
«Я виж тука, дъвки турбо с порше!”
«Ехаа, какви фибички!”
«Дядо, искам пръстенче с калинка бееее”
«На мен леля ми обеща да ми купи такова портмоненце, като на Ваня!”
«Каубойски пищови, колко са лельо?”
«Баба ми каза да видя, дали има губерки, да сте виждали?”
«Пешо, айде на капачки”.
Всеки път имаше по нещо ново и интересно, нещо което силно желаеш и мечтаеш. Откъде ги намираха тези чудесии??
В денят на сбора сергиите се простираха докъдето ти стига погледа, и да искаш не можеш ги обиколи всичките. Вечерта преди това беше излизането на селските семейства с най-близките им. Виждаха се роднини позабравени, щипеха се и се мляскаха малчугани, проронваха се и малко сълзи. Всеки си тръгваше с по нещо от сбора – с лопата, с леген, със забрадка или само захарно петле.
Сутринта на неделята започваше със звънеца на входната врата. Мечкари, маймунки, калайджии, продавачи на дървени лъжици, цяла върволица, която ядосваше дядовците много. Миришеше на кюфтета, ама много миришеше. Салатата се бъркаше в една огромна тава, а желязното корито беше пълно с шишета, охлаждащи се от маркуча с течаща студена вода. Пещта беше запечатана с кал, там се печеше т.нар. сборенската манжда. Гостите се точеха цял ден, от близо и далеч, позабравени и желани, не спираха.
Сякаш с вълшебна пръчка на другата сутрин някой беше опразнил площада. Само боклуци и последните атракциони разглобени на парчета. 


До другата последна неделя на месец юли...