120 години от смъртта на Тодор Нейков - Брадата

 В моя род по бащина линия има една светла, борбена и свободолюбива личност, с която винаги съм се чувствала горда българка и достойна негова наследница! 

Това е прапрадядо ми по бащина линия –

ТОДОР АТАНАСОВ НЕЙКОВ – БРАДАТА.

Той е една от най-ярките образи на българското градинарство в Унгария през втората половина на XIX век и активен участник в Руско-Турската Освободителна война. Снимката, която виждате, е правена около 1880 година. От нея ни гледа човек, който по-скоро бихме причислили към благородническо съсловие от времето на откривателите. И може би той е щял да бъде такъв, ако се беше родил на друго място, а не в поробена България.

Четирима са синовете на Атанас Нейков – Никола, Атанас, Трифон и Тодор, наречен „Брадата”. Той е роден в Поликраище на 19.02. 1844 година. В Унгария, по него време, градината на Нейкови се е простирала от мястото на сегашната Западна гара на Будапеща, където е бил „Бордея” и е стигала чак до Дунава. Имали са около 100 души работници българи.

Много от историите за неговия бурен живот съм запомнила от прабаба си – Димитра, която ни е отгледала. В селото баба ми Мита е известна с това, че гледаше на карти. Тя беше изключително сладкодумна - пееше ни песни, разказваше ни дълги приказки и често ни повтаряше историите на своя баща – дядо Тодор Брадата. За неговия живот се знае малко, но и това, което е достигнало до нас, го представя като личност разностранна и изпълнена на пръв поглед с противоречия. Знае се само, че и в зряла възраст бил много буен и разполагал с много пари. Когато си е идвал в България с параход по Дунава, на Свищовското пристанище го чакал керван от десет коли заедно с неизменния бял кон. Керванът, натоварен с армагани и посрещачи, се проточвал по пътя за Поликраище, предвождан от Тодор Брадата, възседнал белия жребец с неизменната лула в устата. Откъдето е минавал, хората сваляли шапка и се кръстели. Цялото шествие наричали „тренът” на бай Тодор Брадата и то се е повтаряло почти всяка година. При пристигането си в Поликраище, той влизал с коня в кръчмата, където всички присъстващи е трябвало да се „здрависат” с коня и да го почерпят с шекер. Тодор Брадата вземал ключа, заключвал кръчмата, заповядвал да изнесат бъчвата с виното, вадел с шепи жълтици и раздавал на всеки по една-две. Никой не можел да напусне кръчмата докато не се свърши виното. Започвало веселие, което траело по два-три дни. След това, който е можел, си е отивал вкъщи.

Прочутият бял жребец Тодор Брадата подарил на Стефан Стамболов и за момента на подаряването е била направена снимка, която за съжаление е изгубена.

Животът му също свършва необикновено. Винаги носел със себе си пищов. Така се случва, че стрелял по един унгарец. Избягал от съда като с коня пресякъл страната и стигнал при Марин в Браила, а от там и в България. Така завършва неговата градинарска одисея в Унгария.

Интересна е историята за неговия край, който сам той е предусетил. В Поликраище един ден впряга колата, слага в нея две кошници с яйца и една с орехи и тръгва за Преображенския манастир. Там се представя пред игумена и му предава яйцата и орехите с думите: „ Отче, бийте камбаните, защото Тодор Нейков – Брадата от Поликраище умря!” Тръгва си обратно и по пътя до селото го придружава екотът на камбаните. На другия ден – 28.02. 1898 година внезапно умира.

Гробът му в двора на църквата.

Имал е шест  дъщери – Неда, Димитра, Руса, Мария, Буда и Гана, които след смъртта му се скарват,защото всяка набеждава другата, че е откраднала сандъка с жълтиците. Откраднали са ги всъщност Мария и Неда, а баба Куна – тяхната майка, ги е проклела. След като не се разбират, продават къщата му на Симеон Гърдев. Поверието разказва, че Гърдев, който имал кръчма, през есента започнал да копае в двора ледник, за да се запаси с лед от река Росица за през лятото. При копането той намерил сандъка с жълтиците и станал най-богатия човек на селото.

Това е единият образ – на големия градинар и бохем – Тодор Брадата. Неговата личност обаче има и друго измерение – на човеколюбец и голям патриот, готов да се жертва за България. Любовта към родината в него е била по-силна от измамната сила на богатствата, веселия живот и парите. Той не се поколебал, когато станало дума за свободата на поробената майка България да й се притече на помощ, залагайки живота си пред олтара на отечеството. Тодор Нейков – Брадата, брат му Атанас Нейков, заедно с другия Нейков от Браила, се записват в опълченските дружини и се сражават на Шипка. В сраженията при Шейново Атанас загива и неговото име е записано на почетната мраморна плоча в Шипченската черква. Постъпката на Тодор Нейков - Брадата го превръща в герой-родолюбец и напълно измества другия му образ на буен веселяк с необуздан характер.

Това великолепие на жертвеност продължава и при стремежа за въздигане на родното село. Тодор Нейков – Брадата е един от дарителите за построяването на църквата „Св. Марина” в Поликраище, строежът на която започва през 1879 година един от най-големите кметове на селото – Митьо Нейков.

Заедно с Атанас П. Сърнов и Трифон Млеченков организират в Будапеща събирането на средства сред градинарите от Поликраище /събирането продължава 8 години/ и закупуват голямата камбана на църквата от фабриката на „Тури и син” в Будапеща. Тодор Нейков- Брадата остава да я товари на кораба, адресирана до Свищов, където я посрещат Атанас Сърнов и Трифон Млеченков. Оттам с биволска кола я превозват до селото.

Тодор Нейков – Брадата подпомага парично Никола Петров началото на неговата кариера като борец.

Това е книгата на Георги Николов, в която Тодор Нейков е описан като една от най-колоритните личности и първият гурбетчия, излязъл от селото, 
заедно с братята Никола и Иван Сърневи.


Ако познаваме своя род, нашите предци, тяхната история,

ще разберем колко много са вложили от себе си хората преди нас,

тези, които сме наследили и които са ни създали като хора и личности. 
Ще осъзнаем, че животът нито е започнал, нито ще свърши с нас.

И ще се замислим за истинската стойност на нещата,

с които се занимаваме и които ще оставим след себе си

на нашите деца, внуци и правнуци.