ПРЕДСТАВЯНЕ НА СТИХОСБИРКАТА "ЖИВОТ ОТ ДАТИ" на ПЕНЬО ПЕНЕВ

           От село Поликраище са излезли много видни личности – политици, учени, медици, дейци на изкуството и културата, педагози, спортисти. В областта на поезията имаме четирима изявени творци – арх. Йордан Карастоянов, Йордан Кушев, Цаньо Сърнов и Пеньо Цвятков Пенев.

         Пеньо Цвятков Пенев е роден на 3-ти септември 1943 година в село Поликраище, където завършва основното си образование. Средно гимназиално образование завършва в град Дряново. След отбиване на военната си служба започва работа в родното си село като организатор по физкултурната дейност. От 1968 до 1971 година е домакин на училището, а по-късно – стоковед на Петролна база.

         През есента на 1975 година е назначен за редактор на в-к „Зора на комунизма” – орган на АПК в град Горна Оряховица. На следващата година, през месец май, вестниците „Устрем” и „Зора на комунизма” се обединяват под името „Устрем”. Тук работи като главен редактор до април 1992 година. От април 1992 до 1994 година е главен редактор на в. „Бизнес гид” в град Велико Търново. Четири години е кореспондент на в. „Работническо дело” за Община Горна Оряховица.

         От месец май 1995-та до септември 1996-та е редактор, а по-късно и главен редактор на в-к „Горнооряховско слово”.

         Печатал е стиховете си в местни, регионални и централни издания. Четени са по радио „Христо Ботев” и радио „Варна”. Участвал е в два сборника с преводи на украински „Добър ден, братя” и „Ворскла и Янтра имат едни брегове”. Има отпечатани многобройни публикации в местния и централен печат.

         По негов текст е композирана песента „Щастие”, наградена на фестивала „Ален мак” в Благоевград.

         Носител е на две национални награди за поезия и за тематична разработка на определена тема.

         Стиховете в книгата „Живот от дати” са писани в периода от 1969 до 1984 година. Те са разнообразни по тематика – за обикновените, делнични неща от живота, за войнаите във Виетнам и в Камбоджа от средата на миналия век, стихове, посветени на Лили Иванова, на Дамян Дамянов, на световните рекордьорки Йорданка Благоева и Светла Златева и любовна лирика. Те са една изповед на поета , разкриване на неговите чувства и преживявания. Още първото стихотворение приковава вниманието и те кара да се замислиш: „А аз ще си отида толкоз сиво – не взел, не дал – безсмислено живял!” Това говори за една безкрайна скромност и изключителна доброта. За такова признание се искат много силни и истински чувства  като морал, доблест и самокритичност.

         Висока е художествената стойност на стихотворенията му. Всички те са изпъстрени с много метафори, хиперболи, епитети, с които подчертава по-добре съществените особености на заобикалящата го действителност и изразява емоционалното си отношение към нея. Впечатляващо е богатството на езика му. В „Горещо лято”, където откликва на събитията във Виетнам и Камбоджа, казва:

„Горещо! И задушно като в ад!

Планетата до синьо е нагрята!

В очите полет, слънце и снаряд!

Какво жестоко, нечовешко лято!”

         А колко чисто, колко искрено звучи поклонът му пред неуморния селскостопански труженик – едно прекрасно стихотворение, посветено на неговата майка.

„Пред тебе, труженик от селото, поклон.

Поклон пред загрубелите ти длани.”

И по-нататък:

„Ти си приятел с дъждовете, с вятъра,

с топлата въздишка на пръстта!

От тази дружба ражда плод земята,

узрял до злато в твоята душа!...”

         Има и стихотворения, които са изпълнени с преливащ оптимизъм, вяра и преклонение пред магията на природата. Така е в „Пролетно”:

„На пролетния стан тъче земята

килимите на меките треви.

А слънчевите струи като злато

се стапят във зеления килим.

Клоните като надежди светват

с резедата на хиляди листа,

а между тях букети цветни преспи

в предчувствие за раждане блестят.”

         Във втората част на стихосбирката „Залез и изгрев” виждаме колко ранима и чувствителна е душата на поета. Поредицата стихове, посветени на различни жени и неосъществени любови са доказателство за това. Всички те са дълбоко изстрадани и изживяни, минали са през сърцето му и за това са толкова истински и вълнуващи. На Маргарита, на Румяна, на Ваня, на Славка – една след друга преминали през живота му, докоснали по един или друг начин чувствителните струни на душата му и донесли някакви мимолетни надежди и предчувствия за нещо по-добро. Това личи и от последното стихотворение в стихосбирката „Априлска надежда”, посветено на Дора.

„Не те очаквах, ала ти дойде!

В живота ми се втурна като вятър!

Добре дошла, макар и непозната!

Добре дошла в самотните ми мисли.

Във тъжния ми ден, добре дошла!

От пролетното слънце къс огромен

в душата ми студена окачи!

Все още идваща, не ставай спомен!

От спомени душата ми кърви!”

         Един след друг стиховете се редят като перли в огърлицата, вълнуващи и неповторими, и ни карат да се замислим над обикновените, делнични и неизбежни неща в живота. Те са едно малко богатство и плод на нашия талантлив съселянин Пеньо Цвятков, с когото ние, поликраищенци, трябва да се гордеем.

         В стихотворението си „Огледала” поетът казва:

„Безброй съдби, безброй човешки мисли

пред себе си за пример имах аз.

От всичките избрах онез най-чисти,

с които да премина този свят.”

         И наистина е успял! С прекрасния си характер, с таланта си, с добротата си, с любовта си към хората и живота!

ЗА ЧЕШМАТА БАЛТЕЙКА

Чешмата Балтейка

             Ето какво се споменава за село Поликраище в романа „Иван Асен ІІ – цар и самодържец” от Димитър Мантов. Посочва се годината 1222-ра. Иван Асен изпраща десет млади мъже, на които им приляга дърводелска и железарска работа в Рит /около Шумен, Карнобат и Преслав/, управляван от войводата Боривой.Авторът пише: „Ральо пристъпи, поклони се както бе редно пред войводата. „- Великият господар ни изпраща да ни обучиш като военни строители. „-Хммм – обади се в отговор Боривой… Не знаеше как да приеме тая царска наредба… Защо изведнъж Иван Асен се сещаше за отдавнашния му занаят? Няма ли добри военни строители в Поликраище, та е засилил чак в Рит тия момци? А освен това може би Боривой е забравил тънкостите в строежа на каменометките и стрелометките.” „ – Царят заръча най-много обсадните кули да изучаваме, - рече Ральо и добави с тих, доверчив глас: „ Ние знаем, майсторе, за превземането на Варна. В Поликраище строителите често говорят за това. Голям майстор ще да е бил твоят учител Станкул. /стр. 68/ Чуваше се, че Боривой пак щял да става военен строител, както някога при Калояна.”

            Вероятно Поликраище е било селище, определено за направа и ремонт на стенобойни машини още през времето на Калоян. Говори се още, че по същото време в района на Балтейка, около чешмата, е имало ковачница за сечене, коване и точене на секири, брадви, топори и балтийки /малки брадвички, необходими за въоръжаването на Калояновите войници./ Вероятно и чешмата Балтейка е получила името си от направата на балтийки, закалявани във вечно течащата вода на чешмата. Откакто се помни, чешмата никога не е пресъхвала. Кладенците в селото са пресъхвали, но чешмата – никога.

                                                                                    Димитър Сърнов

ЛЕГЕНДА ЗА КЕРАЧИНА БАРА

 За Керачина бара се говори откакто се помни и споменава нашето село Поликраище. Особено много се е говорело за нея преди много, много години по тлаки и по седенки. За какво друго е можело да се шушука тогава, освен за самодиви, вампири и таласъми. И предаванията са били от страшни по-страшни. Затова всеки се страхувал вечер в късна доба да се връща и да минава близо покрай барата. Момците са разправяли, а момите със затаен дъх са слушали невероятни случки и страхотии за нощните появи на самодиви и самодивски хора из гъстите върбалаци около вечно бълбукащото изворче на барата. Единствено само Кераца не е вярвала на тези хорски фантастични приказки. Безстрашна и смела, тя се хваща на бас с ергените и дружките си на седянката, че не се страхува да отиде след полунощ на самодивското сборище при изворчето на барата. И ето какво се е случило една вечер в селото.

          Жътвата и вършитбата вече били привършили. Обрана била и царевицата. Кърската работа почти била към края си. Настъпило времето на белянките и седянките. Кераца също се приготвя за седянката в махалата като не забравя да облече дългия до земята шаечен фустан. Селото е притихнало и почти заспало, съсипано от работа, умора и жега.

          Както всяка вечер, и тази, снажната и хубава Кераца е вече сред дружките си. Неседнала още, ергените пак подхващат недовършените от предната вечер приказки и задявки. Кераца пак държи на своето и е съгласна да им докаже, че при барата не се събират самодиви. Но как? След дълги разногласия най-после решават да й дадат един дълъг нож, който тя да забие в земята близо до извора и после да напълни вода.  На следващия ден всички трябва да идат да проверят дали ножът е забит, за да се уверят, че наистина Кераца е ходила на уговореното място.

          Тръгва тя на изток извън селото, върви спокойно по селския път и пристига при барата. Пристъпва плахо, спира се, приповдига с две ръце дългополия си фустан, който опира до земята, и кляка. Оглежда се наоколо в подозрителната тъмнина, сепва се от ненадейното прехвръкване на изплашена птичка, пак се оглежда, изважда с трепереща ръка сложения  във вътрешния джоб на фустана нож,   забива го в земята, и ослушвайки се плахо, притаява дъх. Поуспокоена, бавно се изправя и тръгва да си върви. Но нещо неочаквано я дърпа. Кераца е ужасена и скована от страх. За зла беда при забиването на ножа неволно е промушила разстлания по земята фустан и това я „дръпва”, когато тръгва. От ужас, че самодивите я дърпат, сърцето й се пръсва и умира.

          На следващата сутрин, когато момците отиват на барата, намират Кераца мъртва на земята.

          И от тогава от уста на уста се предава нещастната случка с Кераца и продължава да се говори за самодивското сборище.

          За да се знае и помни за безстрашието на тази девойка, селяните наричат барата „Керачина”. И днес тя си е пак там и изворът си е пак същият, но никой вече не говори и не вярва на онази легенда за безстрашната селска мома Кераца, от която идва името на барата. Няма ги и онези моми и ергени. Няма ги и седенкарските надпявания от махала на махала. Няма ги вече онези хора и сборове по мегданите, онази непорочност и човещина между хората. Далече някъде в миналото само като мили спомени са останали жътвата, жътварските песни, вършитбата на хармана с дикани и добитък. Няма я вече и онази малка портичка /комшулук/ между комшиите, която никога не се е заключвала и пътеката до нея никога не тревясвала. Няма я вече онази селска идилия, оня спокоен селски живот. Сякаш всичко това е останало и потънало някъде в Небитието.

                                                                             Татяна Кушева

Знаем ли историята си? ЦЪРКВАТА "СВ. МАРИНА" в село ПОЛИКРАИЩЕ

         Първата църква в село Поликраище била построена в 1650 година от неизвестни майстори. Била е окопана дълбоко в земята, с височина над нея около един метър и е била без кубета, защото турската власт не позволявала строеж на български църкви по-високи от турчин, възседнал кон. Не се знае имало ли е Султански ферман или някои други документи, с които се разрешава започването на строежът й. Не са известни също така и настоятелите, които са действали за построяването на старата църква. Не се помни и от кой гръцки владика е била осветена. Знае се само, че през 1873 година, след Освобождението, е идвал в нея да служи първият български владика на Търново дядо Иларион Макариополски и е променил „Антиминса” - /парче копринен или ленен плат, правоъгълен, с изображение върху него на погребението на Исус Христос, който се използва за освещаване на дарове. При освещаването му в него се поставя частица от мощите на светец. Произлиза от гръц. дума "αντι" (вместо) и лат. дума "mensa" (олтарна маса, трапеза). Може да бъде преведена като "вместотрапезие".

          Старата църква на село Поликраище е посветена на Св. в.м.Марина. Съществува до 1879 година. Развалините на тази прастара църква дълго време се виждат в така наречения Дочов двор и са място за игри на махленските деца. По-късно изграждат до нея камбанария. Останките от нея съществуват до 1951 година, когато окончателно е разрушена от тогавашното ТКЗС. До нас не са останали имената на свещениците в тази църква и кой ги е ръкополагал, но се знае, че е посветена на Св. Марина. По време на построяването на този първи Божи храм селото е брояло 80-100 къщи, а по статистически данни през 1926 година къщите са вече 1000 с 5100 жители. Дълго време църквата е обслужвана от свещеници от съседните населени места и от свещенослужители от манастирите „Св. Преображение” и „Св. Троица”. Първият ръкоположен за свещеник жител на село Поликраище, за който говори преданието, е Недьо Николчев, за когото освен името му, не е известно нищо друго.

          В тази църква се обслужват духовните нужди на хората от Поликраище в продължение на 230 години, до 1879 година. От нея днес има запазена само една икона на Св.Трифон с надпис: „С иждивението на градинарското и земеделческо Виенско дружество”. Няма посочена година на дарението.

          Църквата  обединява в себе си големият стремеж на хората от селото за свобода и духовен просперитет. Тук протичат всички събития, сватби, кръщения, опела, молебени. Тук повече от два века се отправят молитви към Бога за помощ в тежките дни на робството.

          След Освобождението на България от турско робство предприемчиви българи от Поликраище се захващат да подредят селото си и на първо място да построят нова църква. Пръв с този въпрос се занимава избраният тогава кмет Митьо Нейков /кметувал от 1879 до 1882 година/. Един от заможните хора, душевно богат, този човек решава да осъществи оня блян, който векове е потискан от поробителите. Строежът на църква с две кубета започва без всякакви разрешения, без помощ от държавата. За финансиране на строителството той се обръща към заможните емигранти-газди - градинари от Поликраище, като неговите роднини Марин Нейков- Брадата от Браила в Румъния и Тодор Нейков – Брадата от Будапеща в Унгария.

          Марин Нейков-Брадата е бил голям градинар-газда в Браила, Румъния. При него е работил борецът Никола Петров от Горна Оряховица, на когото той помага с пари за обучението му по класическа борба. В края на ХІХ век Никола Петров спечелва в Париж титлата „Най-силният човек на земята”.

          Тодор Нейков – Брадата е роден на 19 февруари 1844 година. Почива на 28 февруари 1898 година. През 1865-та заминава за Будапеща-Унгария, където за кратко време става един от най-богатите български градинари. Градината му се е простирала от мястото на сегашната западна гара на Будапеща до Дунав и е била дълга 2-3 километра. При обявяването на Руско-Турската освободителна война напуска Будапеща и се включва на 20 април 1877 година в 5-та дружина, І-ва рота на опълченските дружини. По-късно е преведен в І-ва дружина, І-ва рота. Изминава целия боен път на опълченците и се сражава на Шипка.

          Днес, като гледаме величието на тази сграда, не можем да не се възхищаваме от замаха на този селски човек, който е можал да погледне сто години напред и да започне това, което никой след него не ще се опита да повтори. Какво величие на духа и безпределно силен стремеж, събрани в една будна селска душа! Ентусиазмът при строителството е изключително голям и цялото село помага кой с каквото може. Особено характерно е активното участие на жени в строителството. Помагането във строежа се превръща във въпрос на чест. Нека не забравяме, че тогава всичко се е вършело на ръка. Стените на църквата са изградени от грубо издялани камъни, които са вадени от Самоводската кариера и прекарвани след това 5-6 километра с волски коли. Колко камък е трябвало да бъде изваден и издялан и то при онова ниско техническо ниво на съоръженост при извършване на работата. Водата е карана в каци и чобури. Целият материал е качван на гръб, само с мъжка сила, без всякаква механизация.

          Така става, когато се строят мечти!

          Но Митьо Нейков не успява да завърши започнатото дело. Зли езици подшушват на властта, че в Поликраище се строи църква без разрешение. Слуховете достигат до него. Той проучва работата и му казват, че за такова нещо се наказва със затвор. Били са тежки времена, новата държава не е имала докрай добре изградени правни институции, пък и споменът за турското правосъдие бил още съвсем пресен. Всичко това сломява душата на кмета, прекършва крилата на този родолюбец и радетел за издигане на родното село. Митьо Нейков се уплашва и една нощ тайно напуска дома си, оставяйки семейството си – деца и съпруга, и през Румъния забягва в Америка. Там прекарва близо двадесет години. Вероятно това са най-страдалческите години през живота му, далеч от родината, която толкова много обичал, далеч от семейството, на чужда земя, с погребани мечти. Когато вече започва да чувства признаците на старостта, мъката по близки и роден край надделява и той се премества на градина в Румъния при своя роднина – Марин Нейков-Брадата. Близките му научават това и големят му вече син отива при него също като градинар без да му каже кой е. Така се случва, че един път баща и син трябвало да секат зеле, което синът да пренася с кош. Старият Митьо сякъл зелето и синът му без да иска изведнъж казал: „Стига бе, тате, кошът се препълни и взе да пада.” Можем само да си представяме как са се срещнали баща и син след толкова години раздяла. Синът убедил баща си, че опасността вече е преминала, че времената са други и може да се върне  в родното си Поликраище. Бащата го послушал и до края на живота си Митьо Нейков се радвал на уважението и почитта на съселяните си, заради благородното дело, което започнал.

          Църквата е завършена от следващите кметове – Кочо Хаджидимитров Кушев /кметувал от 1882 до 1885 година/ и Господин Енев Тютюнков /кметувал от 1885 до 1887 година/. Новата църква се отличава с големите си за времето размери и величественост, които внушават респект и днес. Това е трикорабна постройка с едно кубе в средата. Дълга е 30 метра и широка 15 метра. Проектантът не е известен. За майстор източниците посочват Иван Ангелов Акиев от село Мекиш. Няма сведения за майстора, който най-напред е изографисал църквата.      Не е останал спомен коя резбарска школа е изработила прекрасния иконостас, с който би се гордяла всяка църква в България. Спазена е традицията и църквата е посветена отново на Св. Марина.

          Най-после, през 1884 година, тя е завършена.

          През 1885 година е осветена от Негово Високо преосвещенство Великотърновския митрополит Климент – Васил Друмев, като освещението се превръща в народен събор за всички хора в околността.

          След смъртта на Николчев дълго време селото няма свещеник. През 1820 година за такъв е ръкоположен от гръцки владика, на когото името не е известно, Иван Кънев Пендов от Поликраище. Той  свещенодейства в продължение на 28 години. Понеже населението бързо нараства, свещеник Иван Пендов не успява сам да обслужи всички хора, тъй като е  и в напреднала възраст, и разрешава да се ръкоположи втори свещеник. За такъв е избран Георги Маринов Полуганов от същото село. Но енорията /участък на един свещеник/ си остава пак една. Две години след това свещеник Иван Кънев Пендов разрешава селото да се раздели на две енории и за втората енория да се ръкоположи неговият син Христо поп Иванов Пендов. И двамата свещеници са ръкоположени от гръцки владика, чието име е неизвестно. Свещеник Георги Маринов Полуганов е ръкоположен през 1846 година. Свещенодействал е 44 години и е починал през 1888 година. Свещеник Христо поп Иванов е ръкоположен през 1846-та, свещенодействал е 45 години и е починал през 1891-ва. На 10 октомври, на мястото на починалия Георги Маринов Полуганов за свещеник е ръкоположен Иван Пенев Удварев, родом от село Поликраище, а на мястото на свещеник Христо поп Иванов на 18 януари 1894 годна е ръкоположен за свещеник Никола поп Георгиев, син на  Георги Маринов Полуганов. Последните двама свещеници са ръкоположени от Великотърновския митрополит Негово Високопреосвещенство дядо Климент /Васил Друмев/.

          Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов  вземат най-дейно участие по време на национално-освободителните борби като оказват морална и материална подкрепа и участват в революционните комитети. Помагат  също за бързото и успешно построяване на сегашната църква. Настоятели при нейното построяване са Матьо Касаков, Димитър Просеников и Стойчо хаджи Димитров Кушев при кметството на Йордан Карамаринов.

          На 10 октомври 1889 година, след смъртта на свещеник Полуганов, е ръкоположен за свещеник Иван Пенев Удварев, родом също от Поликраище, който същевременно е и учител в прогимназиалното училище „С.Св. Кирил и Методий”. Погребан е в двора на църквата „Св.Марина”.

          През 1926 година Великотърновският митрополит Софроний ръкополага за свещеник Иван Илиев Попгеоргиев, родом от село Поликраище. През 1931 година, поради  заболяване на свещеник Никола Попгеоргиев, във втора енория е изпратен свещеник Иван Илиев Попгеоргев. Той остава на този пост в продължение на 49 години. Почива на 11 юли 1975 година. Погребан е в двора на църквата „Св. Марина”.

          Делото на свещеник Попгеоргиев продължава завършилият Духовната академия негов син Милко Иванов Попгеоргев като певец в църковния хор.

          През 1945 година за втори свещеник в църквата е изпратен Елисей Колев. Той свещенодейства 37 години – до 1982-ра, когато почива.   

          Свещеник Стефан Илиев Гецов е изпратен за енорийски пастор в църквата „Св.Марина” от ръкополагането му на 21 август 1983 година. Същевременно  обслужва църквата „Св. Богородица” в село Куцина, храмът „Св. Ирина” в село Самоводене и храмът „Св. Иван Рилски” в село Сашево. Той свещенодейства до 10 ноември 1995 година, когато напуска по собствено желание. По време на неговото духовно пасторство е ремонтиран изцяло покривът и вътрешната мазилка на църквата. След дългогодишно, близо 20 години прекъсване, той организира отново панихида пред паметника на загиналите за България жители на село Поликраище в центъра на селото. През януари 1990 година, след продължително прекратяване, организира първата църковна сватба-венчавка, което предизвиква голяма радост сред населението. След отказа си като енорийски свещеник построява в двор до бившата селска мелница параклис „Св. Николай”, в който служи на христовата вяра и до днес.

          От тогава до сега населението се обслужва от свещеници от други населени места като енорийски свещеник Анатолий – от 2000, свещеник Антоний от Горна Оряховица и свещеник Валентин от град Лясковец.

          Интересен момент от историята на нашата църква е закупуването на камбаната от град Будапеща. На поликраищките градинари е било известно, че унгарците са големи майстори на отливането на камбани с чист мелодичен звук. Отначало за камбана на църквата служи една медна релса, издаваща тънък звук, която е запазена и е в употреба и днес. Градинари от Будапеща – тези, които са от Поликраище, организират дарителска акция за закупуване на камбана. Тя струва доста скъпо и събирането на средства продължава цели осем години. След закупуването й е превозена с кораб до град Свищов, откъдето с волска кола е докарана в църквата. И до днес тя разлива мекия си дълбок звън над цялото село, било за радост или скръб. Десетки години наред сутрин в седем часа тя подканва учениците, че е време да тръгват за училище. По-късно камбаната е поставена в сегашната камбанария, построена през 1930 година. Днес тя е окачена неподвижна на самия връх на купола на камбанарията, като езикът й се задвижва от земята с въже. На горния й край е гравирано следното: „Камбаната е лята във фабриката на Тури и син. Будапеща 1893 година.”

По-нататък на долния край пише: „Подарена на църквата „Св. Марина” в Поликраище от градинарите Атанас П. Сърнов, Трифон Ив. Млеченков и сътрудниците им. Почнали от 1885 година и свършили на 1893 година.

Село Поликраище, декември 1893 година.”

Камбаната е осветена през 1896 година по време на кметуването на Господин Енев Тютюнков. При освещаването идват и други участници в събирането на средствата за нейната покупка начело с Иван Цвятков Пендов и известният като много голям родолюбец – дарител и буен човек, опълченецът Тодор Атанасов Нейков–Брадата, гробът на който се намира в църковния двор. Дарителските акции продължават. На освещаването присъства също и друг голям дарител – Марин Нейков–Брадата, който е бил богат газда в Плоещ – Румъния.

В църквата има иконостас, който и днес учудва с красотата на дърворезбата и с тържествената си строгост. През 1909 година приключва изработването на големия иконостас заедно с изографисването на иконите. Според специалисти иконите на големия иконостас са изографисани от художници на същата школа, които са изписали иконите на храм „Александър Невски” в София.

          В църквата има стенописи, разположени в горната част на сводовете на южната и северна страна. Последната реставрация на тези стенописи е извършена през 1961 година от художника Константин Сеферов. През 1909 година много жители на селото правят дарения за изографисването на десетте големи икони.

          Голяма част от дарителите през годините са градинари от Поликраище, работещи в Унгария, хора с никога неугаснала любов към родното село.

          През 1930 година се извършва построяването на сегашната висока камбанария от майстор Пеньо Пенев от град Дряново. С това църквата получава сегашния си завършен вид.

          Последната голяма дарителска акция е за нейната електрификацията, осъществена през 1945 година.

          Време е църквата „Св. Марина”, този изключителен културен паметник от миналото, завещан от  дедите ни, да заеме в нашето ежедневие мястото, което са му отредили нашите предшественици. Защото тя е не само култов институт за поддържане на вяра към Бога Исус Христос, а и израз на народния стремеж за опазване на народната традиция, за запазване на националното самосъзнание, за изравняване в културно отношение с другите нации, какъвто е бил и стремежът на Великия цар Борис І при покръстването на българите. Независимо от нашите възгледи днес, от преценките ни за култовите институции, ние не можем на базата на своите атеистични разбирания да осъждаме вярванията на хората от онова време и да оставим в забвение такива паметници, които в миналото са били израз на общонародния стремеж за културно възвисяване и хората са давали даром принос за издигането им, за да съхранят спомените от миналото и  за бъдещите поколения. Ако не с архитектурните си постижения, то с красиво изработения иконостас църквата заслужава да бъде обявена за културен паметник. 131 години от изграждането й не са кой знае какъв голям период на съществуване, но трябва да се помни, че в нейното построяване са вземали участие всички хора в Поликраище и тя се явява народен строеж в истинския смисъл на тази дума.

          Черквата „Св. Марина” очаква своето преоткриване от сега живеещите, за да бъде запазена за идните поколения, за историята на майка България. Само по такъв начин ще докажем своето национално достойнство, защото народ, племе, които не знаят миналото си и не знаят историята си днес, нямат бъдеще утре.

ПОЛИКРАИЩЕ - СЕЛО ПО СВЕТА

Задграничното градинарство води началото си още от средата на османското робство. Много лясковчани тръгвали към Цариград, за да осигурят препитание на своите семейства. По-късно започнали да постъпват като градинари при гръцки земеделци. Твърде скоро те деляли мегдан с тях и организирали свои градини. По-късно жаждата за свобода ги огвела в Румъния, Сърбия, Русия и Австро-Унгария. Наемали пустеещи зими край големите градове, разработвали ги и имали голям пазар. Вече не можели да се справят сами, та започнали да наемат хора от селата около Лясковец. Желаещи имало много, немотията карала мъжете да предизвикат още веднъж опустелия си късмет.

Така и поликраищенци тръгнали по широкия свят.

Голяма несправедливост е, след като те са се прочули по четирите му посоки като майстори, и то от първа ръка, за основатели на задграничното градинарство да се смятат лясковчани, но историята не може да бъде опровергана. Зтова пък поликраищенци „си отмъстили” като предали колорит на задграничното градинарство, издигнали го на нова висота. От общо 24000 гурбетчии в началото на века повече от 2400 са от Поликраище.

Първите от селото са Тодор Нейков /Брадата/ и братята Никола и Иван Сърневи. Както си спомнят старите жители най-колоритната личност бил Тодор Брадата. Отдалеко възвестявал за своето идване и на русенското пристанище го чакал негов човек с коня му. Вървял начело на керван от десетина каруци, лулата непрекъснато димяла в устата му и откъдето минел, след него хората се кръстели. Цялото това шествие им приличало на локомотив, или както казвали на модерния за времето си французки – трен. Стигнел ли в Поликраище, Брадата влизал с коня в кръчмата, окуражаван от родните си гурбетчии, заръчвал на всички вино и започвали безкрайни зимни веселби. Тодор Брадата имал голяма градина край Будапеща, в която работели над 100 души. Неговият брат Марин Брадата имал градина край Браила, „столицата на българските хъшове”. Макар и не толкова буен и колоритен като Тодор, той е оставил две големи дела за България. Едното е участието му в Руско-турската освободителна война като опълченец, а другото – насърчаването на младия Никола Петров. Брадата наел бъдещия световен шампион по борба като ратай в Румъния едва четиринадесет годишен. През 1894 година в Браила спрял чуждестранен цирк, а газдата и ратая отишли да видят „невижданото зрелище”. Малкият Никола гледал като втрещен, нещо, което не убягнало от зоркия поглед на газдата. Скоро след това той го пратил да опита силите си в местните народни борби. То натръшкало всички на тепиха, което предизвикало бурна радост в неговия благодетел. След този първи успех, той освободил Никола Петров от работа, дал му пари и го изпратил в града, при свои хора, да го подготвят за борец. Така младият Никола Петров поел пътя към световния тепих, а какво е ставало там, всеки българин знае и до днес.

По същото време предприемчивостта на поликраищенци се изявила в пълна степен. Те извлекли полза дори от многобройните трудности и създали „компанията”. Тя представлява усъваршенстван модел на лясковската „тайфа” и е една от първите форми на кооперативно производство. С нейна помощ поликраищенци стават едни от най-големите собственици в Русия, Румъния и Австро-Унгария в първите години на века. Те въвели и „тефтерът”, в който всеки ден записвали приходите и разходите си за деня. Спестените пари заключвали в сандък с два катинара. След приключване на земеделската година деляли благата според труда и спестените пари. Така всеки получавал своя дял. Преживяната немотия ги научила на крайна пестеливост – живеели в схлупени бараки, рядко си купували нови дрехи и обувки, икономисвали дори и от храна, като при това работели по 15-18 часа в денонощието.

Натрупването на значителни средства дало възможност на собствениците да закупуват нов инвентар, разбира се за сметка на сандъка с двата катинара. Така те ставали се по-конкурентноспособни. Това разделило „компаниите” и започнало семейно обработване на земята. Малцина се задържали при богатите газди повече от една година – всеки се стремял да създаде своя градина. От друга страна тези, които се замогнали, започнали да живеят на по-широка нога. Петър Хаджипетков бил първият, който извършил нечуваното – купил си широк и просторен апартамент в Будапеща. Това се налагало и от семейни нтереси. Синът му, Марин Хаджипетков, учи в родното си село, но завършва при баща си кономическо образование. Той за пръв път прилага модела на фирмата. Става ръководител на петте си бащини градини, работник и продавач във фирмения магазин. През 1926 година, едва двадесет и шест годишен, става генерален представител в Будапеща на една западноевропейска фирма за продажба на семена и посадъчен материал, а две години по-късно основава своя - „Марин Хаджипетков”. Централата й е в Будапеща, има и филиал в Кошице. Клиентелата му е голяма – от Унгаря, Чехия, Полша, Австрия. Синът участва в комитета по изграждане на българска църква в Будапеща, сътрудничи на Унгаро-Българското дружество и става член на Унгарската търговска и земеделска камара в Будапеща. Раната му смърт, едва тридесет и шест годишен, спира полета на търговската му предприемчивост.

Примерът на семейство Хаджипеткови последват и газдите, които разполагат с големи градини около Будапеща – Христо Караиванов, Борис Джонгов, Трифон Тодоранов, Стоян Данев, Кънчо Бундев, Пеньо Бобев, Ангел Нацкин, Паскал и Цаньо Гърдеви, Христо Яламов, Илия и Цаньо Кушеви, Янко Владов и други. За който и от тях да стане дума сега, делото, което те са извършили , е голямо. Дали са хляб на много гладни, отворили са очите на съселяните си.

Вярно е и друго – няма мъж над 60 години в селото, който да не е бил на градина в чужбина. Най-много са поликраищенците в Унгария. Известен е случеят, когато преди години тогавашният председател на унгарския парламент пристига в Поликраище и всички хора, които среща, му говорят съвсем свободно на родния му език. Поразен от чистия говор, той възкликва: „Та това е унгарско село!”.

       Както навсякъде, така и тук, гурбетчиите се връщали есенно време. Ако носели достатъчно пари, настъпвали всеобщи веселия. Ако ли пък годината се случела сушева, от къщите дълго се чувал плачът на жените, нощем мъжете ядно гледали небето и шепнели закани. В такива случеи едва дочаквали пролетта, за да заминат отново на градина и да надвият земята – немотията ги стискала като в клещи. А там, далече от близки и роднини, тихо припявали: „Я кажи ми, облаче ле бяло, отгде идеш, где си ми летяло? Не видя ли бащини ми двори и не чу ли майка да говори?”. Позор за гурбетчията било да се връща в родното си село пеш от далечната чужбина. В интерес на истината трябва да кажем, че поликраищенци са познавали и такива случеи. По-често обаче те се връщали с препълнени каруци и с всякакви армагани. По време на османското робство градинарите край Буда и Пеща зашивали спечелените златни наполеони в дрехите си, съвсем малко оставяли в кожени кисии и поемали пътя към родината. Това се оказвало ефикасна предпазна мярка, тъй като турските заптиета често прибирали парите от кесията. По-късно поликраищенци изоставят наполеоните и преобръщат всичко в твърда валута.

В която и страна да са по света, те вземат активно участие в нейния обществено-политически живот. Реката на времето тече ту буйна и пенлива, ту тиха и смълчана, но те не са никога на нейните брегове, а във водите й. Шестима са участниците в Българското опълчение, които напускат градините си в Русия и тръгват на помощ на своите поробени съотечественици. Сред тях е и най-младият опълченец – Пеньо Кушев. По време на ВОСР четирима загиват край Киев от оръжията на белогвардейските мародери – бащата и синът Мусеви и братя Кушеви. През годините на Втората световна война те подпомагат борците за социална правда в Чехословакия, Австрия и Унгария. Дават храна, дрехи и пари на затворените във фашистките концлагери. В „лагера на смъртта” Бухенвалд е затворен доктор Маджунков. По време на антифашистката борба в Чехословакия и Унгария в каруците със стоката превозват и нелегални. Показателен пример за техния интернационализъм е, че когато през 1919 година е обявена Унгарската съветска република, мнозина от поликраищенските гурбетчии се записват доброволци в новосъздадената унгарска червена армия.

В годините на национализацията пак те са инициатори за създаването на по три колектива в Будапеща и Братислава, като се включват в тях с целия си нвевентар. За значението на градинарите в Унгария /повечето от които от Поликраище/ говорят и много заимствани български думи в този език. И сега унгарците казват на всеки, който се занимава със земеделие, „булгаркяртес”, а наравно с нас употребяват думи като „леха”, „търла”, „кавал” и други селскостопански термини. Обратно – българските градинари са пренесли в селото някои унгарски думи. „Кянди” означава женска забрадка, „бицигли” е добре познатият велосипед.

Винаги българи – таква остават поликраищевци повече от век в различните страни на света. Още при създаването на кооперация „Единство” в селото, гурбетчиите внасят в нея спечелените пари, за да подпомогнат развитието и устройството й. С техни средства са строени църквата, училището, паметникът на загиналите във войните. През 1951 година живеещият в САЩ Марин Донев изпраща сандъци с учебни пособия и материали. През 1953 година той за пръв път си идва в Поликраище. Среща се със своите близки и дава на всички пари във валута да си закупят леки коли. За селото осигурява средства за часовникова кула и часовник, които се намират на сградата на кметството и днес. Надстройката на покрива специално за това е правена по времето на кмета Григор Кушев.

Активни са поликраищенци и в задграничния живот на градинарите. Никола Бочев повече от тридесет годни е председател на градинарското дружество в Будапеща. С доброволно събрани средства неговите членове построяват църква, културен дом с хотел, ресторант и киносалон на ул. „Вагохид”. Дълги години председател на градинарското дружество във Виена е Цвятко Касаков, а по-късно – Георги Нейков. През 1948 година дружеството в Будапеща закупува трактор и тържествено го предава на българския министър-председател Георги Димитров.

Не случайно Марин Донев изпраща учебни пособия чак от другия край на света. Открай време жителите на селото са прочути и със своето ученолюбие. Сега сред техните съселяни в чужбина висшистите са над 330, почти половината от тях са в Будапеща. Само инжинерите в Братислава са 13, мнозина са учители. Вярно е, че всички висшисти са откъснати от градинарството, но затова пък са добри лекари, икономисти, научни работници. Поминъкът на техните родители е неизменна част от съдбата им и те често се връщат в  спомените си към него.

Не са малко и любопитните случаи на ученолюбие. Никола Кушев /Сиромаха/, дядо на народния артист Никола Гюзелев, до заминаването си в чужбина не е виждал мотоциклет. Само за две-три години там става състезател със световна известност. Живеещият в Будапеща Христо Йоргов на седемдесет и две години заминава за Съединените щати на гости на свои близки. Настаняват го в апартамента на двама търговци-евреи, които отиват на почивка, та хем да го пази, хем да гостува. Когато след двадесетина дни собствениците се връщат, намират неукия дядо Христо да свири на пианото. А преди това никога не е виждал такова. Продължението е още по-любопитно. Той дотолкова се вживял в инструмента, че като се върнал в Будапеща, до края на живота си свирел по кафенетата.

Своеобразна мярка за обич към родината са и сватбите. Съдете сами. Беше през една юлска нощ. Майсторът от контрол по автотранспорта спря кола с чуждестранен номер, но от нея се разнесе звучна нашенска реч. Момчето започна отдалеко. Пишел си с едно момиче от Поликраище и макар, че живеел в Будапеща, неговият корен също бил от там. Дошло време да се жени, а баща му и дума не давал да се издума за друга, освен за българка. И сега пътуваха, още влюбени и щастливи. На задната седалка като младенец спеше едногодишно момченце, а булката беше същата, с която отдавна се познавал чрез писмата. На раздяла момчето изпило две бири с бащата на момичето. А то стоеше на предната седалка, виновно забило поглед в пода, и с бавен глас се опитваше да смекчи присъдата на майора. Все пак строгият офицер прости прегрешението. Извади термос с кафе, почерпи младото семейство, остави ги да изчакат докато премине алкохолното действие и след проверка с уреда им пожела: „На добър път!” и добави: „И в съвместния живот!”.

Така са вървели по света поликраищенци. От времето на Тодор Брадата много неща са се изменили. Ала родината е на първо място в сърцата им. Влачила ги е тая река на времето като камъни, отломени от планински скали, блъскала ги е, заобляла, парчета от тях е отчупвала. И все по-твърди са ставали. Но и камъкът пуска вода – при връщането си в България, по озарените им от радост лица често се стичат сълзи – чисти като надежда и опрощение.

                                                                                                                   Григор Николов - 1994

                                                                                     

                                                                                             

ПОЗДРАВ ЗА ДЕНЯ НА БИБЛИОТЕКАРЯ - 11-ти май

        



         Да си библиотекар е радост, която всеки трябва да изживее поне веднъж! Щастие и удоволствие е да помагаш на малките деца и да виждаш нетърпението у тях да се докоснат до чудния свят на книгите!

         Библиотечният труд е не само раздаване и записване на книги, а има и още много дейности, свързани с него, дейности, също така интересни, обучаващи и предизвикателни като работа с различните каталози, картотеки, подреждане на библиотечния фонд, контакт с читателите.

          Единствено библиотеката е тази, която в едно населено място е била и ще бъде винаги на гребена на информацията.

          Да сме живи и здрави и с присъщия си ентусиазъм и желание да продължим да изпълняваме специфичната си мисия като не само участваме в създаването, но преди всичко да се грижим за опазването на плодовете на човешката цивилизация, благодарение на което те ще оцелеят и за идните поколения!

             Честит професионален празник на всички колеги библиотекари и информационни работници!

ДВОЕН ТРИУМФ ЗА ДТС"СЕВЕРНЯЧЕ" при НЧ"РАЗВИТИЕ-1884" с. Поликраище

         На 29 април  танцьорите от ДТС”Северняче” Ан-Мари Иванова, Ева Христова, Десислава Млеченкова, Станислава Веселинова, Вилиян Попов, Божидар Пендов, Мартин Нацкин, Мирослав Тютюнков и Николай Ников с хореограф Анелия Пенчева  взеха участие  в ІХ-ти фестивал на камерния танц в гр. Хасково.  С представянето на танците „Мераклийчета”, „Тримата хлапаци”, „Весели закачки” и „Добруджански ритми” завоюваха престижното първо място и купата на кмета на града.

Доволни и щастливи от отличното си представяне децата посетиха някои от забележителностите на гр. Хасково – най-високата статуя в света на Богородица с младенеца, кулата до нея и Слънчевия часовник.  

ДТС”Северняче” с хореографката Анелия Пенчева и организаторката Елисавета Попгеоргиева пред паметника на Гюро Михайлов в гр. Пловдив.

Наградата на хореографката Анелия Пенчева за тях беше посещение на увеселителния парк в града.

            Упоритият и всеотдаен труд на тези малки таланти беше заслужено награден. Успехът им се повторен още по-убедително в гр. Пловдив на ІV-я Национален конкурс за танцово изкуство „ДЪГА ОТ ТАЛАНТИ” . Тук те отново впечатлиха и очароваха журито и публиката с невероятните си изпълнения и  завоюваха  първо място и купа с танца „Тримата хлапаци”  и ІІ-ро място и плакет с танца „Мераклийчета”.

След приключването на конкурса награждаването беше на открита сцена на централния площад в града, където всички отличени  участваха в дефиле, а Ева Христова и Мартин Нацкин се включиха в организираното за всички надиграване, за което получиха по една книга.

           

Във вихъра на танца „Весели закачки”.

С чудесните си темпераментни, по детски жизнени и непринудени изпълнения, малките танцьори дариха публиката с много празнично настроение и заредиха всички присъстващи с приятни емоции.  Тяхната запомняща се игра пробуди духа на родния

фолклор като извор на нашето родолюбие и национална гордост и танците им бяха  бурно и нестихващо аплодирани и на двете празнични сцени.

            А за огромното вълнение и неописуемото задоволство на хореографката Анелия Пенчева и на читалищния секретар Елисавета Попгеоргиева просто думите не могат да стигнат! Удовлетворението, сълзите от радост и щастливите усмивки през цялото време не слизаха от лицата им!

          От сърце желаем на тези малки чародейци да посрещат все така успешно предизвикателствата на нови сцени и да доказват всеки път професионалните си умения, запленени от магията на неповторимия български народен танц!