Първата църква в село Поликраище била построена в 1650 година от неизвестни майстори. Била е окопана дълбоко в земята, с височина над нея около един метър и е била без кубета, защото турската власт не позволявала строеж на български църкви по-високи от турчин, възседнал кон. Не се знае имало ли е Султански ферман или някои други документи, с които се разрешава започването на строежът й. Не са известни също така и настоятелите, които са действали за построяването на старата църква. Не се помни и от кой гръцки владика е била осветена. Знае се само, че през 1873 година, след Освобождението, е идвал в нея да служи първият български владика на Търново дядо Иларион Макариополски и е променил „Антиминса” - /парче копринен или ленен плат, правоъгълен, с изображение върху него на погребението на Исус Христос, който се използва за освещаване на дарове. При освещаването му в него се поставя частица от мощите на светец. Произлиза от гръц. дума "αντι" (вместо) и лат. дума "mensa" (олтарна маса, трапеза). Може да бъде преведена като "вместотрапезие".
Старата църква на село Поликраище е посветена на Св. в.м.Марина. Съществува до 1879 година. Развалините на тази прастара църква дълго време се виждат в така наречения Дочов двор и са място за игри на махленските деца. По-късно изграждат до нея камбанария. Останките от нея съществуват до 1951 година, когато окончателно е разрушена от тогавашното ТКЗС. До нас не са останали имената на свещениците в тази църква и кой ги е ръкополагал, но се знае, че е посветена на Св. Марина. По време на построяването на този първи Божи храм селото е брояло 80-100 къщи, а по статистически данни през 1926 година къщите са вече 1000 с 5100 жители. Дълго време църквата е обслужвана от свещеници от съседните населени места и от свещенослужители от манастирите „Св. Преображение” и „Св. Троица”. Първият ръкоположен за свещеник жител на село Поликраище, за който говори преданието, е Недьо Николчев, за когото освен името му, не е известно нищо друго.
В тази църква се обслужват духовните нужди на хората от Поликраище в продължение на 230 години, до 1879 година. От нея днес има запазена само една икона на Св.Трифон с надпис: „С иждивението на градинарското и земеделческо Виенско дружество”. Няма посочена година на дарението.
Църквата обединява в себе си големият стремеж на хората от селото за свобода и духовен просперитет. Тук протичат всички събития, сватби, кръщения, опела, молебени. Тук повече от два века се отправят молитви към Бога за помощ в тежките дни на робството.
След Освобождението на България от турско робство предприемчиви българи от Поликраище се захващат да подредят селото си и на първо място да построят нова църква. Пръв с този въпрос се занимава избраният тогава кмет Митьо Нейков /кметувал от 1879 до 1882 година/. Един от заможните хора, душевно богат, този човек решава да осъществи оня блян, който векове е потискан от поробителите. Строежът на църква с две кубета започва без всякакви разрешения, без помощ от държавата. За финансиране на строителството той се обръща към заможните емигранти-газди - градинари от Поликраище, като неговите роднини Марин Нейков- Брадата от Браила в Румъния и Тодор Нейков – Брадата от Будапеща в Унгария.
Марин Нейков-Брадата е бил голям градинар-газда в Браила, Румъния. При него е работил борецът Никола Петров от Горна Оряховица, на когото той помага с пари за обучението му по класическа борба. В края на ХІХ век Никола Петров спечелва в Париж титлата „Най-силният човек на земята”.
Тодор Нейков – Брадата е роден на 19 февруари 1844 година. Почива на 28 февруари 1898 година. През 1865-та заминава за Будапеща-Унгария, където за кратко време става един от най-богатите български градинари. Градината му се е простирала от мястото на сегашната западна гара на Будапеща до Дунав и е била дълга 2-3 километра. При обявяването на Руско-Турската освободителна война напуска Будапеща и се включва на 20 април 1877 година в 5-та дружина, І-ва рота на опълченските дружини. По-късно е преведен в І-ва дружина, І-ва рота. Изминава целия боен път на опълченците и се сражава на Шипка.
Днес, като гледаме величието на тази сграда, не можем да не се възхищаваме от замаха на този селски човек, който е можал да погледне сто години напред и да започне това, което никой след него не ще се опита да повтори. Какво величие на духа и безпределно силен стремеж, събрани в една будна селска душа! Ентусиазмът при строителството е изключително голям и цялото село помага кой с каквото може. Особено характерно е активното участие на жени в строителството. Помагането във строежа се превръща във въпрос на чест. Нека не забравяме, че тогава всичко се е вършело на ръка. Стените на църквата са изградени от грубо издялани камъни, които са вадени от Самоводската кариера и прекарвани след това 5-6 километра с волски коли. Колко камък е трябвало да бъде изваден и издялан и то при онова ниско техническо ниво на съоръженост при извършване на работата. Водата е карана в каци и чобури. Целият материал е качван на гръб, само с мъжка сила, без всякаква механизация.
Така става, когато се строят мечти!
Но Митьо Нейков не успява да завърши започнатото дело. Зли езици подшушват на властта, че в Поликраище се строи църква без разрешение. Слуховете достигат до него. Той проучва работата и му казват, че за такова нещо се наказва със затвор. Били са тежки времена, новата държава не е имала докрай добре изградени правни институции, пък и споменът за турското правосъдие бил още съвсем пресен. Всичко това сломява душата на кмета, прекършва крилата на този родолюбец и радетел за издигане на родното село. Митьо Нейков се уплашва и една нощ тайно напуска дома си, оставяйки семейството си – деца и съпруга, и през Румъния забягва в Америка. Там прекарва близо двадесет години. Вероятно това са най-страдалческите години през живота му, далеч от родината, която толкова много обичал, далеч от семейството, на чужда земя, с погребани мечти. Когато вече започва да чувства признаците на старостта, мъката по близки и роден край надделява и той се премества на градина в Румъния при своя роднина – Марин Нейков-Брадата. Близките му научават това и големят му вече син отива при него също като градинар без да му каже кой е. Така се случва, че един път баща и син трябвало да секат зеле, което синът да пренася с кош. Старият Митьо сякъл зелето и синът му без да иска изведнъж казал: „Стига бе, тате, кошът се препълни и взе да пада.” Можем само да си представяме как са се срещнали баща и син след толкова години раздяла. Синът убедил баща си, че опасността вече е преминала, че времената са други и може да се върне в родното си Поликраище. Бащата го послушал и до края на живота си Митьо Нейков се радвал на уважението и почитта на съселяните си, заради благородното дело, което започнал.
Църквата е завършена от следващите кметове – Кочо Хаджидимитров Кушев /кметувал от 1882 до 1885 година/ и Господин Енев Тютюнков /кметувал от 1885 до 1887 година/. Новата църква се отличава с големите си за времето размери и величественост, които внушават респект и днес. Това е трикорабна постройка с едно кубе в средата. Дълга е 30 метра и широка 15 метра. Проектантът не е известен. За майстор източниците посочват Иван Ангелов Акиев от село Мекиш. Няма сведения за майстора, който най-напред е изографисал църквата. Не е останал спомен коя резбарска школа е изработила прекрасния иконостас, с който би се гордяла всяка църква в България. Спазена е традицията и църквата е посветена отново на Св. Марина.
Най-после, през 1884 година, тя е завършена.
През 1885 година е осветена от Негово Високо преосвещенство Великотърновския митрополит Климент – Васил Друмев, като освещението се превръща в народен събор за всички хора в околността.
След смъртта на Николчев дълго време селото няма свещеник. През 1820 година за такъв е ръкоположен от гръцки владика, на когото името не е известно, Иван Кънев Пендов от Поликраище. Той свещенодейства в продължение на 28 години. Понеже населението бързо нараства, свещеник Иван Пендов не успява сам да обслужи всички хора, тъй като е и в напреднала възраст, и разрешава да се ръкоположи втори свещеник. За такъв е избран Георги Маринов Полуганов от същото село. Но енорията /участък на един свещеник/ си остава пак една. Две години след това свещеник Иван Кънев Пендов разрешава селото да се раздели на две енории и за втората енория да се ръкоположи неговият син Христо поп Иванов Пендов. И двамата свещеници са ръкоположени от гръцки владика, чието име е неизвестно. Свещеник Георги Маринов Полуганов е ръкоположен през 1846 година. Свещенодействал е 44 години и е починал през 1888 година. Свещеник Христо поп Иванов е ръкоположен през 1846-та, свещенодействал е 45 години и е починал през 1891-ва. На 10 октомври, на мястото на починалия Георги Маринов Полуганов за свещеник е ръкоположен Иван Пенев Удварев, родом от село Поликраище, а на мястото на свещеник Христо поп Иванов на 18 януари 1894 годна е ръкоположен за свещеник Никола поп Георгиев, син на Георги Маринов Полуганов. Последните двама свещеници са ръкоположени от Великотърновския митрополит Негово Високопреосвещенство дядо Климент /Васил Друмев/.
Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов вземат най-дейно участие по време на национално-освободителните борби като оказват морална и материална подкрепа и участват в революционните комитети. Помагат също за бързото и успешно построяване на сегашната църква. Настоятели при нейното построяване са Матьо Касаков, Димитър Просеников и Стойчо хаджи Димитров Кушев при кметството на Йордан Карамаринов.
На 10 октомври 1889 година, след смъртта на свещеник Полуганов, е ръкоположен за свещеник Иван Пенев Удварев, родом също от Поликраище, който същевременно е и учител в прогимназиалното училище „С.Св. Кирил и Методий”. Погребан е в двора на църквата „Св.Марина”.
През 1926 година Великотърновският митрополит Софроний ръкополага за свещеник Иван Илиев Попгеоргиев, родом от село Поликраище. През 1931 година, поради заболяване на свещеник Никола Попгеоргиев, във втора енория е изпратен свещеник Иван Илиев Попгеоргев. Той остава на този пост в продължение на 49 години. Почива на 11 юли 1975 година. Погребан е в двора на църквата „Св. Марина”.
Делото на свещеник Попгеоргиев продължава завършилият Духовната академия негов син Милко Иванов Попгеоргев като певец в църковния хор.
През 1945 година за втори свещеник в църквата е изпратен Елисей Колев. Той свещенодейства 37 години – до 1982-ра, когато почива.
Свещеник Стефан Илиев Гецов е изпратен за енорийски пастор в църквата „Св.Марина” от ръкополагането му на 21 август 1983 година. Същевременно обслужва църквата „Св. Богородица” в село Куцина, храмът „Св. Ирина” в село Самоводене и храмът „Св. Иван Рилски” в село Сашево. Той свещенодейства до 10 ноември 1995 година, когато напуска по собствено желание. По време на неговото духовно пасторство е ремонтиран изцяло покривът и вътрешната мазилка на църквата. След дългогодишно, близо 20 години прекъсване, той организира отново панихида пред паметника на загиналите за България жители на село Поликраище в центъра на селото. През януари 1990 година, след продължително прекратяване, организира първата църковна сватба-венчавка, което предизвиква голяма радост сред населението. След отказа си като енорийски свещеник построява в двор до бившата селска мелница параклис „Св. Николай”, в който служи на христовата вяра и до днес.
От тогава до сега населението се обслужва от свещеници от други населени места като енорийски свещеник Анатолий – от 2000, свещеник Антоний от Горна Оряховица и свещеник Валентин от град Лясковец.
Интересен момент от историята на нашата църква е закупуването на камбаната от град Будапеща. На поликраищките градинари е било известно, че унгарците са големи майстори на отливането на камбани с чист мелодичен звук. Отначало за камбана на църквата служи една медна релса, издаваща тънък звук, която е запазена и е в употреба и днес. Градинари от Будапеща – тези, които са от Поликраище, организират дарителска акция за закупуване на камбана. Тя струва доста скъпо и събирането на средства продължава цели осем години. След закупуването й е превозена с кораб до град Свищов, откъдето с волска кола е докарана в църквата. И до днес тя разлива мекия си дълбок звън над цялото село, било за радост или скръб. Десетки години наред сутрин в седем часа тя подканва учениците, че е време да тръгват за училище. По-късно камбаната е поставена в сегашната камбанария, построена през 1930 година. Днес тя е окачена неподвижна на самия връх на купола на камбанарията, като езикът й се задвижва от земята с въже. На горния й край е гравирано следното: „Камбаната е лята във фабриката на Тури и син. Будапеща 1893 година.”
По-нататък на долния край пише: „Подарена на църквата „Св. Марина” в Поликраище от градинарите Атанас П. Сърнов, Трифон Ив. Млеченков и сътрудниците им. Почнали от 1885 година и свършили на 1893 година.
Село Поликраище, декември 1893 година.”
Камбаната е осветена през 1896 година по време на кметуването на Господин Енев Тютюнков. При освещаването идват и други участници в събирането на средствата за нейната покупка начело с Иван Цвятков Пендов и известният като много голям родолюбец – дарител и буен човек, опълченецът Тодор Атанасов Нейков–Брадата, гробът на който се намира в църковния двор. Дарителските акции продължават. На освещаването присъства също и друг голям дарител – Марин Нейков–Брадата, който е бил богат газда в Плоещ – Румъния.
В църквата има иконостас, който и днес учудва с красотата на дърворезбата и с тържествената си строгост. През 1909 година приключва изработването на големия иконостас заедно с изографисването на иконите. Според специалисти иконите на големия иконостас са изографисани от художници на същата школа, които са изписали иконите на храм „Александър Невски” в София.
В църквата има стенописи, разположени в горната част на сводовете на южната и северна страна. Последната реставрация на тези стенописи е извършена през 1961 година от художника Константин Сеферов. През 1909 година много жители на селото правят дарения за изографисването на десетте големи икони.
Голяма част от дарителите през годините са градинари от Поликраище, работещи в Унгария, хора с никога неугаснала любов към родното село.
През 1930 година се извършва построяването на сегашната висока камбанария от майстор Пеньо Пенев от град Дряново. С това църквата получава сегашния си завършен вид.
Последната голяма дарителска акция е за нейната електрификацията, осъществена през 1945 година.
Време е църквата „Св. Марина”, този изключителен културен паметник от миналото, завещан от дедите ни, да заеме в нашето ежедневие мястото, което са му отредили нашите предшественици. Защото тя е не само култов институт за поддържане на вяра към Бога Исус Христос, а и израз на народния стремеж за опазване на народната традиция, за запазване на националното самосъзнание, за изравняване в културно отношение с другите нации, какъвто е бил и стремежът на Великия цар Борис І при покръстването на българите. Независимо от нашите възгледи днес, от преценките ни за култовите институции, ние не можем на базата на своите атеистични разбирания да осъждаме вярванията на хората от онова време и да оставим в забвение такива паметници, които в миналото са били израз на общонародния стремеж за културно възвисяване и хората са давали даром принос за издигането им, за да съхранят спомените от миналото и за бъдещите поколения. Ако не с архитектурните си постижения, то с красиво изработения иконостас църквата заслужава да бъде обявена за културен паметник. 131 години от изграждането й не са кой знае какъв голям период на съществуване, но трябва да се помни, че в нейното построяване са вземали участие всички хора в Поликраище и тя се явява народен строеж в истинския смисъл на тази дума.
Черквата „Св. Марина” очаква своето преоткриване от сега живеещите, за да бъде запазена за идните поколения, за историята на майка България. Само по такъв начин ще докажем своето национално достойнство, защото народ, племе, които не знаят миналото си и не знаят историята си днес, нямат бъдеще утре.
Харесва ми! Поздравления!
ОтговорИзтриване