сряда, 28 октомври 2015 г.

АВТОБИОГРАФИЯ НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ БЕЛИВАНОВ

Посвещавам този материал на дългогодишния председател 
на читалището ни Георги Беливанов по повод на
85-годишнината от рождението му и във връзка с 
1-ви ноември - Ден на народнити будители. 


ГЕОРГИ ДИМИТРОВ БЕЛИВАНОВ е ХVІІ-ят по ред председател на читалище „Димитър Генков” в селото ни през периода 1966–1979 година. Завършил е Педагогическия институт в град Плевен със специалност български език, литература и изобразително изкуство. През 1958 година е назначен за учител по тази специалност в ОУ”Св.Св.Кирил и Методий” в Поликраище, където работи в продължение на 34 години до пенсионирането си през 1991 година.
Като 18-годишен за пръв път излиза на сцената в класната стая на училището и пресъздава образа на Левски по стихотворението на Иван Вазов. Включва се активно и в дейността на читалището. Член е на ръководството му от 1960 година. Като самодеец в театралния колектив участва в постановките „Счупената подкова”, В една есенна вечер”, „С жени шега не бива”, ”Женитба” от Гогол и др. В периода на неговото 14-годишно председателстване читалищната дейност е изключително активна и разнообразна – функционират театрален състав, женски народен хор, смесен хор, мъжка вокална група, танцов състав, младежки оркестър, детска музикална школа и детски танцов състав, носители на множество грамоти и отличие – златни, сребърни и бронзови медали. Провеждани са читателски конференции, срещи с писатели и поети като Камен Калчев, Боян Болгар, Димитър Мантов, Йордан Вълчев, Ана Симеонова, Любомир Левчев и др.
Марин Удварев - председател на ОбСИК, връчва орден "Кирил и Методий"
III-та степен на председателя на читалището Георги Беливанов - 1974 г.
Член е на УС от 1960 до 1989 и от 1991 до 2001 година.
За активната си читалищна дейност г-н Георги Беливанов е награден с орден „Кирил и Методий” – ІІІ-та степен през 1974 година и с почетна значка „Отличник на Комитета за култура” през 1884 година.



Във връзка с предстоящия празник – 1-ви ноември – Ден на народните будители и по повод на 85-годишнината от рождението на Георги Димитров Беливанов , реших да публикувам неговата автобиография, която ми беше предоставена от дъщеря му – Светлозара Беливанова..
           Четейки тези редове, имах чувсвото, че съм се пренасям във времето, когато той е живял, и усетих до болка присъствието на този изключително скъп за мен УЧИТЕЛ и ЧОВЕК!

                
           Роден съм на 26 ноември 1930 година в с. Поликраище, Великотърновска област. Според моя баща и моя брат Илия съм се родил в „пещника” и ме е израждала баба Яна, майката на майка ми – най-известната „баба” в селото.
            Моят род е в Поликраище от около 1700 години. Прадядо ми Иван е дошъл от Балкана и според моя баща е построил 30-тата къща в селото.
            Вероятно прадядо ми е имал други братя, които са се заселили съответно в Дебелец, Лясковец и Драганово. И днес в тези населени места има фамилии Беливанови /Бора и Кипра Беливанови от гр. Лясковец, живеещи сега в София. Той е бил едър, рус, бял и оттам – Беливан – Беливанови.
            Баща ми Димитър, роден през 1906 година, е най-малкият син на дядо ми Пеньо. Другите му братя и сестри са: Йордан, Марин, Кръстьо, Борис, Паунка и Гина. Чичо ми Борис е починал след като се връща войник. /баща на кака Дочка от Долна Оряховица/
            Майка ми Мария е от семейството на Илия Горидков и Яна. Родена е през 1904 година. Нейни братя са: Александър, Илия, Пенчо, Борис /син никола в Чехия/ и сестра Иванка.
Баща ми, като най-малък, е останал гледачи затова при нас беше неговата майка – моята баба Пена, Пенийца. Дядо е починал преди да се родя.
Живеехме в старата къща. Тя се състоеше от две стаи с хол /хашов/ и с издаден напред покрит балкон. На този балкон, през лятото, спеше цялото семейство върху рогозки, застлани с черги. Беше много приятно – да слушаш щурците, да гледаш звездите и да мечтаеш…
Към двете стаи беше изграден и „пищника” с огнище, където се хранехме. В дъното на пищника бяха мазата, пащта и килера.
Начално училище, / до четвърто отделение/, завърших в училище „Христо Ботев”. Тогавашните ми приятели бяха: Красьо В. Новаков, Кръстьо Й. Кьосев, Йордан К. Сърнов и Спиро Байчев. С тях учех и играех.
В училище бяхме много деца – всяка паралелка от 35-40 ученика. През междучасието играехме на „роби”, като обикаляхме около училището. Като дете и ученик играехме много на народна топка, на „топ”, на „кленза”, на „прескочи магаре”. През зимата най-любимо ми беше пързалянето. Пързаляхме се с шейни, а по-късно и с дървени кънки. Ходехме на „Ръта” и там стояхме до тъмно – мокри, измръзнали, но щастливи. През зимните дни ми беше приятно да гледам как мама тъче на стана платно, черги, престилки и как майсторски съчетаваше цветовете.
През лятото ходехме на реката, за да се изпира и избелва платното. Простираше на брега, върху тревата – дълго 50-60 метра.
Когато бях в четвърто отделение, започнаха да минават немските войски – с танкове, с коли, с колелета, пеш и ние с интерес гледахме през прозорците.
Първи, втори и трети клас продължих в прогимназията. Последния клас учехме по домовете /във вила „Константин”/, понеже училището беше заето от войниците – 1944 година.
У дома са спали няколко пъти немски войници. Обичаха много децата. Бяха млади, жизнени, с удоволствие пиеха от кладенеца студена вода.
Още от малък с двамата си братя Кръстьо и Илия работехме по нивите. Имахме около 60 декара земя, от които 4 декара лозя – 1 декар на „Глогините” и 2-3 декара на „Хотнишкия път”. Най-мнго работехме на зеленчуковите градини.: на „Боха”, на „Кирачина бара” и накрая в „Мачура”. Зеленчуковата градина беше 3 декара – цялага се съдеше с пипер, домати, патладжан, зеле, моркови. Поливахме от „Селската бара” и си изкопавахме „кофия”. Водата изкарвахме с долап, задвижван от кон в кръг. Ние седяхме на коня и подкарвахме животното. Поливахме, плевяхме, беряхме. Мен, като най-малък, ме караха да паса по пътя или синурите воловете или коня.
Като 8-12-годишен имах задължението, когато узрееха черешите, да ходя с кошница да бера. Най-напред ходех на лозето на „Гладний рът”, по-късно на „Глогинките”. Ше приятно, защото се вървеше по път през житата. Напълвах кошницата и се връщах у дома. Вечерта моите родители, капнали от умора, оставаха доволни от свършеното.
През есента, когато зрееше гроздето, също ходех на гроздобер. Това ставаше почти през ден. Винаги вкъщи трябваше да има съответно пресни череши, вишни, кайсии, праскови, грозде…
Когато работехме на „Боруш”, по обяд отивах с коня на реката , за да налея прясна вода. Това беше голяма радост, защото имах възможност да се изкъпя в реката.
През годината ходехме по няколко пъти на воденица – „Никюпската”. Колата се натоварваше с 6-7 чувала жито и се отиваше да се смели. Там обикновено имаше и други мливари и се чакаше по ден-два, но беше интересно.
От тези детски години голямо впечатление и искрено любопитство предизвикваше събирането на музикантите у дома – татко, бай Асен Новаков, Бързата, чичо Къньо Байчев и други. По цял ден свиреха в стаята, като разучаваха по ноти /учеше ги Асен Новаков/ нови маршове, хора, ръченици.
Всеки сезон се засяваха по два-три декара бостан с дини и пъпеши. Една година баща ми зася на „Боруш” най-голямата нива – седем декара. Имаше толкова големи дини, че пъдарят „Кривичката” сядаше на една и така пазеше.
Дините, пъпешите, пипера, доматите се продаваха във Велико Търново. В седмицата – един или два пъти, се напълваше каруцата и с коня се отиваше в града. Често пъти ние, децата, по един ходехме с татко. Тръгваше се през нощта, към един-два часа, и сутрин рано сме на пазара. Най-напред продавахме на „Самоводската чаршия”,  след това на „Халите” и по-късно на „Марно поле”. С изкараните пари се плащаше за нашето учение във Велико Търново.
Въпреки многото работа в неделя не се работеше. Майка ми омесваше и изпичаше хляб в пещта и съответно пърленица или баница. Към 8 часа, заедно с чичо Марин и стринка Ирина всички отиваха в църквата. След това – обяд. После татко вземаше флигорната /тромпет/ и заедно с майка ми отиваха на хорото. Селската музика /татко, Асен Новаков, Тодор Бързата, Кръстьо Байчев и Марин от с. Дичин/ свиреше хора до късно на „Извора” и след това на чаршията… Ние, три момчета, оставахме сами вкъщи – игри, бой – цялата къща и плевнята бяха на наше разположение.
Като дете с най-голямо нетърпение очаквах идването на сбора, който ставаше и става всяка година, в края на месец юли, деня на св. Марина – празника на църквата.  Винаги се колеше агне, което се опичаше в пещта. Идваха сборяни от с. Никюп, от Казанлък, от София, от Силистра. Понякога се събираха 45-50 човека. Постепенно към 1990 година сборяните намаляха. Сега сборът също става, но с най-близките. На центъра идваха люлки, сергии, циркове – това бяха най-вълнуващите ми детски изживявания.
Преди сбора се ходеше на реката. Перяха се черги, дрехи, изкъпвахме се и се връщахме с каруцата.
През 1944 година завърших III-ти клас и отидох да уча в мъжката гимназия „Св.Св. Кирил и Методий” във Велико Търново. Районът ми беше в гр. Горна Оряховица, но понеже моите братя учеха в Търновската гимназия, татко ме записа там. „помогнаха” един петел и една дамаджана вино – чрез директора / около 1-2-ри септември 1944 година, малко преди 9-ти септември./
Тук попаднах в паралелка с елитни ученици от Велико Търново. От село бяхме 2-3 момчета. Въпреки това всички се държаха с нас много толерантно, внимателно, тактично и ни помагаха да преодолеем диалектния говор – Живко Паскалев, Антон Дончев – авторът на „Време разделно”, Юри Шорокорат и други.
Живеехме отначало с брат ми Илия в къщата на Радослав Цвятков Радославов и кака Нешка на ул. „Черковка” – сега ул. „Емилиян Станев”. Бай Слави беше прекрасен човек и ни имаше като собствени деца./ По-късно у тях живееха и моите дъщери./
Като ученик четях извънредно много литература и гледах много кинопрожекции. Непосредствено  след 9-ти септември 1944 година се прожектираха много съветски, а така също и западни филми. Чакали сме по 2-3 часа за билети, а на един забранен филм – в седми клас, след това ни намалиха поведението на всички. Това беше и период на политически борби /РМС, ЗМС, „Звено”/, но в класа съществуваше толерантност. Аз не членувах в никаква организация. Симпатизирах на „Звено” /Н.Петков/.
През лятото работехме по нивите.
В къщи си имах мое любимо куче, което ходеше винаги след мен и любим кон, с който баща ми ходеше на пазар. По всяко време на годината ми беше удоволствие да поставя да поставя юздата и с едно малко чердже се качвах на коня и отивах на полето, по реката да го паса и да го поя. Препусках галоп, но и често падах от него.
Около сбора или след него в дома идваше вършачката да овършее снопите. Преди това всички снопи се докарваха от нивите под сайванта и на купа в двора.
Идването на вършачката за всяко семейство беше събитие. Събираха се роднини да помагат. Всички ние – аз и братята ми, бяхме в помощ. Сламата се събираше в плевнята /от слама, плява/, а зърното се насипваше в хамбара / в различни прегради – за жито, за ечемик, за овес. След завършване на вършитбата се разстилаше голяма трапеза.
През 1948 година завърших гимназията. На село все така се работеше по цели дни на полето. Моят брат Илия беше завършил Търговската гимназия, а брат ми Кръстьо следваше в СУ „Климент Охридски” финанси. Спомням си как жънехме на „Боруш” – наджънвахме се! Но когато ставаше „икиндия” /късно след обяд/, баща ни не можеше да ни накара да работим повече, защото и тримата бързахме за „разходката”, за седенките.
На центъра, на чаршията, пред кметството, ставаше разходката „стъргалото”. Вечер там излизаха почти всички моми и ергени. Имаше интересно разделение – на три потока. Най-близо до кметството се движеше висшата интелигенция: висшисти, студенти, ученици от горните класове, чиновници, учители и други. Вторият поток – по-малко интелигентни и третият – селските моми и ергени без образование /средно или висше/.
Есента в селото се правеха седенките. Всяка вечер имаше по около 20 такива седенки – по всички краища на селото. Една седянка от по 5-10-15 моми на специално измазано място – пред къщата или в зимника. Свиреше се с грамофон или на живо – на акордеон, на цигулка, на гъдулка, на кавал /Матьо Лишейков/. На седянката стояха майките и бабите на момите. Ергените идваха, някои оставаха, някои си отиваха или заминаваха на други седенки. Понякога ние: аз, Марин Карастоянов, Иван Пендов, Петър Хаджиалександров и други обикаляхме за една вечер всички седенки. Понякога имаше танци, понякога – сбивания…
Незабравими ще останат празниците в семейството – Бъдни вечер, Гергьовден, Димитровден, Тодоровден - на него съм участвал два-три пъти в надбягванията под Ръта с моя кон.
Бъдни вечер се очакваше с нетърпение. Масата се отрупваше с различни туршии, орехи, плодове, погача, пуканки. Върху лемежа се поставяха въглени с тамян, прекадяваше се, обикаляше се добитъка.
Когато отиваше на гора, баща ми застилаше в каруцата сено, отгоре черга и ние – аз и брат ми или поотделно, направо от седенките, лягахме в каруцата. Баща ни, без да ни буди, запрягаше воловете /конете/ и около 10-11 часа тръгваше за горите в Сашево. Обикновено на гора тръгваха няколко каруци – и тия на моите чичовци Марин, Кръстьо и Йордан.
Пътуваше се цяла нощ и сутринта около 5-6 часа воловете сами намираха пътя и спираха сред гората. Насичаха се дървата, натоварваха се в каруците и към 9-10 часа се тръгваше за село. Спираше се на реката, нахранвахме се и продължавахме. Върху каруцата спяхме, ядяхме пъпеши и дини и към 4-5 часа вечерта се завръщахме вкъщи. Стоварваха се дървата, а храстите се правеха на листници.
До отиването в казармата животът на село беше характерен със своето безгрижие, ергенлък, пиене. В дома имахме вино в две бъчви от по 200 литра – бяло и червено., тъй като лозята ни бяха много добри и корабите бяха пълни.
Задължение ни беше на нас, тримата братя, да посрещнем вечер кравата, да я нахраним, да посрещнем коня и другия добитък.
През 1947 година татко закупи една от първите в селото редосеялки. Караше се с кон. Когато нивите се изоряха и подготвяха, засяването ставаше с редосеялката. Лично аз за един ден успявах да засея 15-20 декара – не само нашата земя, а и тая на роднините. Моите родители имаха планове следващите години да се закупят други машини – трактор, но уви!... Дойде колективизацията на земята и този подем се спря.
През 1948 година съборихме старата къща и се построи новата, сегашната. През 1950 година влязохме в ТКЗС. Какво ли са изживели нашите родители? Как са прежалили имота, събиран с толкова труд? Но след много натиск и заплахи най-вече заради нас са се съгласили.
В кооперативното стопанство взеха всичкия ни имот: около 60 дка ниви, от които 4 дка хубави лозя, с череши, кайсии, вишни. Взеха ни воловете и един кон, две каруци, редосеялка и плугове, веялка, над 70 рами от чам за разсад. Взеха ни и горите – около 8 декара.
През 1949 година от 12 юли до 26 август /45 дни/ бях бригадир в местната бригада – правехме изкопи за стадиона, а също така ходехме да жънем сено и в помощ на други села в с. Камен. В едно звено бях с Никола Джонгов, Васил Владов, Димитър Ничев. Спяхме в училище „Христо Ботев”. Често пред вратата идваше моето куче и с много усилия го връщах у дома.
През 1950 година от 12 юни до 17 октомври бях на работа в циглената фабрика в с. Янтра. Правехме тухли и цигли. Отивахме и се връщахме пеш.
Преди да замина в казармата през лятото работех на корекцията на Боха – бях отчетник.
На 15 май 1951 година отидох войник в гр. Видин – пехотна част, като тежкокартечник. Обучавахме се с картечника Максим Симеонов. От Поликраище бяхме още: Марин Карастоянов, Йордан Джонгов, Иван Бобонков,, Никола Куков. През зимата бяхме на фортификация – подготовка на картечни и танкови гнезда около сръбската граница – в с. Ново село и в с. Връв. През лятото се къпех в река Тимок. Бабините Видини кули бяха в територията на казармата и служеха за погреб /боеприпаси/, а отгоре на кулите имаше радарни станции. Поставяха ни на караул – да пазим в кулата. През нощите беше страшно и тягостно. Ученията обаче се правеха край Дунава.
В тия години се ожениха двамата ми братя – първо Крюстьо за Латинка, а после Илия за Пенка. И на двамата се вдигнаха истински селски сватби. И на двамата сватбите бяха в новата къща. Свири духовата музика на татко. Цял ден и почти цяла нощ – игри, ядене, пиене. Целите къщи бяха на разположение на сватбарите. Вино – две бъчви, ракия, много агнешко и пилешко. На двора – хора, вкъщи – ръченици. Аз бях „калестник” – канех с плоската, пълна с вино, всички роднини, а те ме даряваха с кърпи.
По-късно, когато аз се ожених, сватби не се правеха и баща ми винаги съжаляваше, че не ми е направил сватба.
След излизане от казармата, през 1953 година, отидох нередовен учител в с. Крушолак, общ. Елена – на 10 км от с. Стеврек. Скътано сред Еленския балкан, Крушолак беше една красива махала от 65-70 къщи – всички български и само една турска. Имаше много биволици, кози, овце, кошери, мляко, мед и дивеч. Горите бяха хубави за продан на дървен материал. Училището беше сред гората. Имах около 25 ученика. Учех ги в една класна стая – слети класове от първи до четвърти клас включително. В махалата бяхме нередовни учители. Бяхме млади и ходехме по всички сборове в  района.
Когато след 20 години отидох на среща в с. Крушоляк, то беше напълно преобразено. От 70 къщи 69 бяха турски и помашки и само една българска. Причината – насилствената колективизация на Балкана и масовото бягство на българите към полските села и градове.
Зимата на 1953-54 година беше мразовита. Снегът стигаше до 2 метра. Пътищата бяха затрупани, в Балкана бяха спрели рейсовете и нямаше телефон. От Министерството обявили ваканция, но аз не знаех и продължих да уча децата. Родителите ги носеха на гръб, но много от тях не идваха. Имаше дни с по 5-6 деца. Поне дърва имаше в изобилие и печките бумтяха.
Районният център беше в с. Стеврек. До там ходех почти винаги пеш – целият път беше през гори. Беше приятно, защото природата е великолепна – през всички сезони.
През следващата 1954 година бях назначен като възпитател в с. Чакали, където прекарах две години. Същата година се записах да следвам задочно български език и литература в Института в гр. Плевен.
В Чакали се чувствах като в родно село. Бях близък с всички младежи и девойки, познавах се с всички от селото. Имаше вечеринки, сбирки с младежите, спортуване. Един ден с двама младежи ходихме пеш до връх Чумерна. Вървяхме почти цял ден и бяхме капнали от умора.
Училището в Чакали беше основно и в него се учеха и деца от селата Палици, Костел, Руховци, Горни и Долни Мареи, Каменарци и други махали.
През 1956 година бях назначен за учител по български език и литература в с. Разсоха, Елинска община. /между Златарица и Беброво/. Училището беше в горната махала на селото, където и живеех на квартира. Квартирата беше почти в гората. От двора следваше ливада и накрая минаваше малка рекичка – поток. През май-юни, през лятото и през септември водата се стопляше от скалите и беше много приятна за къпане. Къпех се редовно, а понякога отивах и късно вечерта, тъй като от затоплените през деня скали водата оставаше топла до късно.
Отиването и връщането до Разсоха обикновено ставаше пеш. Слизах на гара Златарица и от там тръгвах обикновено вечер и стигах около 23,00 – 24,00 часа. Вървеше се през гора – около 12-15 километра.
През тия последни две и половина години учих задочно в Плевен в Учителския институт български език и литература и втора специалност – изобразително изкуство. През зимата и лятото ходехме на очни занятия. Дипломирах се с отлична диплома. През тия години бяхме близки приятели със Славчо Симеонов от Бяла Слатина, с Любен Асенов Великов от с. Осъм / по-късно се изселват в гр. Левски/, Платиканов и други.
Любчо е бил учител в Добруджа, в с. Васил Левски. Той ми даде адреса на своята ученичка Маринка Русанова Колева, с която започнахме да си пишем. Заедно с Любчо отидохме в Силистра и там се срещнах с Маринка. Беше 1957 година.
През есента на същата година Маринка стана учителка в с. Гарван, Силистренско. През това време й отидох на гости. Оттам пеш отидохме в с. Поника и с кораба в гр. Силистра. Гостувахме на нейната братовчедка Иванка Бъдинова, а на другия ден тримата отидохме в родното село на Маринка. Там се запознах с родителите й и с нейните роднини, въпреки че не бяхме още женени. Добруджанците са гостоприемни, сърдечни хора.
На второто ходене в Гарван решихме да се оженим. Отидох с една дамаджана вино. Оттам с кораба и с влака от Русе се върнахме в Поликраище. На 3-ти март 1958 година сключихме граждански брак в кметството в селото.
Кръстници /свидетели/ ни бяха Никола Джонгов и Кънчо Юзев. Сватба не правихме, само угощение у дома. Присъстваха най-близките и моя директор Атанас Караилиев, който беше и мой учител в прогимназията.
Маринка продължи да преподава в с. Гарван. През лятото тя, аз, Христо и Йорданка по цял ден бяхме на Дунава – къпане, ловене на риба. Ходехме с плуване до острови в Дунава.
В началото на март 1958 година се преместих от с. Разсоха в Поликраище като редовен учител по български език и литература и изобразително изкуство. Тук, в родното си село учителствах над 35 години. Обичах професията си, на работа отивах с желание. Приятно ми беше да преподавам. Имах много добри випуски и работата ми носеше удовлетворение.
Над 25 години отговарях за училищната библиотека. От няколко стотин тома в два шкафа за 10 години книгите станаха над 4 хиляди тома, подредени според изискванията в специални шкафове.
На 4 април 1959 година ни се роди първата дъщеря – Людмила, а след четири години, на 31 май 1964 – втората дъщеря Светлозара. Това за мен и за Маринка бяха най-щастливите моменти. Като деца, като ученички, като студентки дъщерите ни са ни носели само радост и гордост.
С всички мои класове /като класен ръководител/ сме правили много екскурзии из България – обходили сме я почти цялата.
През 1961 година направихме първата екскурзия в чужбина с ученици от осми клас и с някои младежи. Отидохме с кораба „Васил Коларов” до гр. Одеса. Ръководители бяхме аз, Маринка, Кирил Колев – учител по физкултура и жена му. Пътувахме над 15 часа в морето. Всички ги хвана морска болест и легнаха в каютите. Единствено аз не легнах, защото обикалях от каюта в каюта да успокоявам учениците.
Град Одеса ни впечатли. Театърът беше много красив. Тук гледахме балета „Лебедово езеро”.
Освен в Одеса, с автобус отидохме в две села край Черно море на 50-60 км. В Одеса посетихме една гимназия и присъствахме в час по химия. Попитаха ни на какъв език да проведат урока – на руски, на украински или на немски.
От красивия черноморски град си тръгнахме след обяд, изпратени от приятели. Първата половина от пътя мина нормално, но в полунощ започна страшна буря. Корабът се люшкаше опасно. Целият персонал беше силно обезпокоен, ходеха сред учителите и ги успокояваха. Около нос Калиакра командирът на кораба започна да се двоуми дали да поиска помощ. Бях в неговия команден пункт. Когато се поглеждаше от палубата към морето, зейваше страшна бездна. Но имахме щастието да се приберем благополучно.
Всяка година, през лятото, след завършване на учебната година, ходехме редовно на гости в Добруджа. Пътувахме първо до Русе с влак, след това с кораб по Дунава и накрая с автобус до Васил Левски. Ходехме с децата. Освен на гости в Добруджа, редовно ходехме на море във Варна, в Балчик или на лагер в Костел, в Тодювци, в Блъсковци и други пионерски лагери.
През 1963 година направихме с влак екскурзия за 18 дни до Чехословакия – от 16 юли до 31 юли – аз, Маринка, Милко Караилиев и др. Посетихме Карлови вари, Прага, Бърно и Братислава. Карлови вари е известен световно известен курорт с лековити минерални води. На десетина километра от Бърно посетихме известната пещера „Мацоха” /”Мащеха”/. Движехме се с лодки в дълбоки пещери. Извън Бърно с кораб плувахме в голямо езеро – няколко километра.
В Прага разгледахме „Хратчаните” – правителствени сгради, Карловия мост над река Вълтава, Стратовската библиотека с ъс 100 хил. съчинения от девети век до днес, разгледахме староместен астрономически часовник от 1410 година – с 12 апостола на всеки час, Вацлавския площад и ул. „Главна”. На връщане се отбихме за два дни в Будапеща.
Успоредно с учителствуването  участвах активно в обществения живот на селото. До 1966 година бях просветник към СК на ОФ. В цялото село се изграждаха просветни групи, в които се четяха художествени творби, обсъждаха се различни проблеми. Към читалищното ръководство отговарях за театралната самодейност и участвах като актьор в постановката „Женитба” от Гогол – заедно с Маринка, в „Счупената подкова”- също с Маринка, в „С жени шега не бива” и други.
Още преди казармата направих постановката „Обесването на Левски”, като аз изпълнявах главната роля, в училище, на малката сцена.
През 1966 година бях на гости в Унгария – Будапеща с Маринка, с Никола Джонгов и съпругата му Данка. Гостувахме на семейство Сашо и Клара. Над 15 дни бяхме в Будапеща и посетихме всички забележителни места. Вечер до късно бяхме в кръчмите на квартала Чепел. Заедно  с батьо Манол Тютюнков отидохме на Балатон – с кораб преминахме от единия до другия бряг. На връщане с влака останахме два дни в Белград. Посетихме място, свързано с легията на Раковски, стария и новия Белград, видяхме президента Тито, минавайки с кола.
От 1966 до 1980 година – над 14 години, бях председател на читалище „Развитие” в Поликраище. Дейността беше огромна и разнообразна. Изградени бяха пет художествени колектива: смесен хор, женски народен хор, театрален състав, естрадно-сатиричен състав и танцов колектив. Закупихме инструменти и се изгради младежки естраден състав. Театралните постановки бяха на високо художествено равнище. При участието ни на IV-я и  V-я републикански фестивали на художествената самодейност спечелихме златни, сребърни и бронзови отличия.

През 1970 година с постановката „Страхил войвода” с режисьор Петко Денев гостувахме в Будапеща и играхме в Културния дом „Георги Димитров”. Салонът беше пълен с българи – най-вече от Поликраище. Заведоха ни в „Катакомбите” на Буда, където видяхме как се отглеждат гъби в огромни пещери. Вечерта посетихме най-известния нощен бар в Будапеща „Мулен Руж” – феерия от красота и изненади. Бях на гости и в село Халастелег – на 20 км от Будапеща, където живееха много градинари от Поликраище. Гостувахме у Петьо Джонгов – внук на Петко Джонгов и у Снежана Дим. Куцарова.
Интересен е зеленчуковият пазар в Будапеща с открита и закрита част. Тук се видяхме с много градинари от Поликраище, които винаги ни посрещаха добре и са ни канили на гости.
На връщане останахме един ден в Букурещ. Гостувахме на чичо Виктор и леля Маринка – братовчедка на жената на Кольо Русанов – брат на Маринка. С леля направихме разходка из Букурещ.
Като учител и председател на читалището организирах и присъствах на много срещи с писатели, с композитори и с артисти – Камен Калчев, Боян Болгар, Стоян Ц. Даскалов, Ангел Тодоров, Слав Караславов, Стефан Марков, Пею Гаджев, Ана Симеонова /”Ханка”/, поети – Любомир Левчев, арх. Карастоянов, Йордан Кушев, Пеньо Цвятков и други, композитора Виктор Чучков, артиста Петър Слабаков и много други.
В тия години станах привърженик на отбора на „Левски”. Когато отборът на „Локомотив” Горна Оряховица беше в „А” група, ходех на всички срещи, за да си избера любимия отбор. За да бъде той „Левски”, ми помогнаха с играта си Георги Аспарухов, Котков, Соколов и оттогава „Левски” е любимият ми отбор.
През 1968 година аз и Маринка направихме екскурзия с кораба „Радецки” до град Виена – Австрия. Тръгнахме от град Русе по река Дунав. До излизане от България на няколко пристанища /Лом, Видин/ смъкваха от кораба някои от екскурзиантите, тъй като се отиваше в капиталистическа страна и се опасяваха, че може да не се завърнат. Пътуването по Дунава беше много приятно. Стояхме на палубата в салоните, играехме карти, четяхме книги, разговаряхме и се наслаждавахме на прекрасната панорама, която ни заобикаляше. Удивително красиво беше като минавахме през „Катарактите” и с нетърпение очаквахме да минем през „Желязната врата”. Като дете си имах най-различни представи, когато по география учехме за река Дунав. Оказа се, че това е много широка част на реката, цялата с камъни и скали и от единия бряг до другия можеше да се премине пеш, като скачаш от камък на камък. В лявата страна до брега скалите са прокопани и в този канал минаваха корабите, теглени от брега с локомотив. Затова, когато се събират много плавателни съдове, се е чакало продължително, тъй като са преминавали един по един. Тук Бог Нептун ни прекръсти. Спирахме на Будапеща, Братислава, и накрая във Виена, където останахме пет дни. Виена е красив, богат и много чист град. С интерес и с огромно удоволствие посетихме и разгледахме „Пратера” с прочутото Виенско колело, двореца „Шокбрун”. „Пратера” е увеселителен парк край Дунав с най-различни зали за развлечения, кафенета, ресторанти, забавни игри. Можеш да прекараш целия ден без да усетиш кога е минало времето. А само на няколко километра, където отидохме с влакче, попаднахме в девствена гора – чиста, прохладна, със звуци на пойни птици. Насладихме се още на Виенския парк, на църквата „Св.Стефан”, на кметството, на операта, на двореца на Франц Йосиф, на парламента, на Дунавската кула, на пазара „Налмарк”, посетихме околните села и градове – град Хайнбург на 60 км от Виена и на 7-8 км от Братислава. От тук закупихме гумена количка от квартала Петражанка, в който живеят много градинари от Поликраище. Преди тръгването станахме свидетели на започналата в Чехословакия контрареволюция и през нощта Варшавският пакт окупира страната. Сутринта по двата бряга на Дунава се движеха съветски танкове и войски, пред нас на реката бяха поставени понтонни мостове. За щастие нашият кораб беше освободен и ние се изтеглихме като пред нас се вдигнаха понтонните мостове. В Будапеща също останахме два дни. Последната спирка беше в Белград – Югославия. Там прекарахме три дни. Освен в стария и в новия град посетихме и околностите. Отидохме в местността „Авала”. Присъствахме на големи митинги през парламента в Белград в подкрепа на революцията в Чехословакия против комунистическия строй.
През 1973 година бяхме на екскурзия в Съветския съюз – Киев, Ленинград, Москва. Бяхме група с Маринка, с нашата дъщеря Людмила, Петко Денев, Никола Джонгов и други. Людмила беше завършила осми клас.  Пътувахме в спални вагони. В Киев прекарахме три дни, ходихме на театър, гледахме оперетата „Травиата” и оттам със самолет отидохме в Ленинград. От самолета видяхме отблясъците на Северното сияние. Ленинград ни впечатли с красотата си и с историческите си места. Ходихме на Балтийско море, откъдето започва да се строи градът. Разхождахме се по булевардите край река Нева, разгледахме Ермитажа. Видяхме картини на Леонардо да Винчи. Но могат ли да се видят над 2 млн експонати за няколко часа? Зимният дворец! Имахме интересна среща със съветски младежи в известния Кировски завод, снимахме се пред паметника на Петър Първи.
Посетихме красивия Петродворец с прекрасна градина до морето, с много скулптури.
От Ленинград с влак отидохме в Москва – огромен град, с широки булеварди. Разгледахме Третяковската картинна галерия и произведения на Репин, Иванов, Суриков. Посетихме мавзолея на Ленин, разгледахме площада пред Кремъл и самия Кремъл. Гледахме балета „Жизил” в огромния кремълски дворец. Качихме са на кулата в Останкино. От всички най-любопитна беше Людмила. С плач я откъснахме от палатата на техниката с космическия кораб на Юрий Гагарин. Интересна беше панорамата „Бородинската битка” – битката с Наполеон Бонапарт.
Като председател на читалището организирах една многодневна екскурзия с автобус през 1975 година със самодейки от женския народен хор и други читалищни активисти. Аз бях с Маринка, с Мария Карастоянова, с Цеца Кушева /шофьорът беше неин роднина/ и Латинка Точкова. С нас беше и приятелят ни Пеньо Цвятков Карапенев /Пенев/. Екскурзията обхващаше страните Румъния, Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР /Германия/. Спяхме по къмпинги, хотели, поляни, в автобуса. Беше интересна, трудна и с много впечатления екскурзия. В Унгария разгледахме град Сегед и останахме два дни в Будапеща.
В Чехословакия най-напред разгледахме гр. Катовице и преспахме в един хотел. В Прага посетихме „Хратчаните” и други исторически места край р. Вълтава. В Полша ни впечатлиха гр. Краков и най-вече столицата Варшава с нейната стара част. Самата Варшава беше красива, блестяща, въпреки че само преди 30 години през Втората световна война е била разрушена из основи.
Минахме през Потсдам и навлязохме в Германия. Привечер бяхме в Потсдам. Валеше дъжд, бяхме измокрени от дългото пътуване. Решихме да спим в хотел, но нямаше места. Тогава ни посъветваха да потърсим помощ от съветската комендатура. Настаниха ни в свой хотел и там прекарахме два спокойни дни. Разгледахме града и най-вече двореца „Сан Суси”. В град Берлин останахме около три дни. Разгледахме Бранденбургската врата, вървяхме около стената, която разделяше Източен от Западен Берлин. Качихме се на нея точно срещу Бундестага, незнаейки, че е много опасно. От Високата телевизионна кула видяхме целия град, взирахме се в Западен Берлин. Нощувахме в един къмпинг и в гора до едно езеро. От Берлин посетихме град Лайпциг и град Дрезден. Разгледахме с голям интерес двореца „Цвингер” с прочутата Дрезденска картинна галерия. С Пеньо Цвятков и с една млада немска девойка – екскурзоводка със запис на български език, се наслаждавахме на живописните произведения. На връщане минахме през планината Татрите – подобна на Родопите, но много по-висока.
Като учител, заедно с Маринка, поддържахме добри приятелски отношения с Никола и Данка Джонгови, с Иринка и Марин Тодоранови, с Румяна и Пеньо Христови, с Добри Ковачев от с. Средни колиби /сега живее в Дебелец/, с Петър Цветанов Петров и жена му Стефка – аптекарка, с Еленка Иванова, с Пеньо Цвятков. Обичахме често да посещаваме театрални във Велико Търново, да ходим по кафенета с Пеньо Пенев. Гледали сме почти всички театрални постановки., така също и новите филми – най-вече в кино Полтава. Не изпускахме и концерти на Лили Иванова, на Емил Димитров и на други популярни естрадни изпълнители.
Като председател на читалището много от вечерите ми бяха заети с репетициите на колективите. По това време, към 1975 година, ми предложиха да стана секретар на кметството, но отказах, защото си бичах професията.
През 1978 година почина моята майка. – на 74 години. Тя беше много грижовна и държеше изключително на семейството си. Имаха прекрасни отношения с татко – винаги се съветваха един-друг, почти никого не са се карали. Тази обстановка е помогнала и за нашето възпитание – с примера си на труд, честност и всеотдайност.
Същата година – 1978, ходих в София на честването на годишнината на Бончо Бочев и хор „Бодра смяна”. Бяхме аз, Пеньо Пенев, Денка Попгеоргиева и др. На срещата-концерт бяха Бора и Кипра. Бончо Бочев е наш първи братовчед по майчина линия.
През 1979 година, след завършването на Светлозара на осми клас с пълен отличен и приемането на Людмила за студентка във ВТУ, решихме да отидем на гости до Чехословакия на нашия братовчед Никола Горидков. Бяхме с Никола /брата на Маринка от Силистра и жена му Маринка с тяхната кола/. Напълнихме багажника с храна и петимата потеглихме. Минахме през Видин с ферибота при Калафат. В Румъния спахме на палатка. В Будапеща – Унгария гостувахме на Сашо и Клара. Посрещнаха ни много гостоприемно в техния дом в Чепел. Разгледахме града, качихме се на Гелерта, на рибарската крепост, посетихме катедралата.
Много бяха вълненията в увеселителния парк на Будапеща. По моста „Ершебет” отидохме в Буда. Там спахме в културния дом „Георги Димитров”.
След три дни потеглихме за Чехословакия. Дните, прекарани в с. Зубри при семейство Кольови, бяха изпълнени с много веселие, хумор и разходки. Посетихме околийския център Щетин, исторически места и концерти. Павла работеше в Зубри, във фабрика за каучукови изделия като химик. На връщане минахме през Братислава и гостувахме на нашия братовчед Тодор Александров Горидков.
Върнахме се през Румъния и в Букурещ гостувахме на леля и чичо Виктор.
През 1980 година напуснах читалището като председател. Същата година станах председател на туристическо дружество „Еделвайс”. Организираха се походи и екскурзии из Рила, Пирин, Родопите, Стара планина. В групата, с която ходехме по планините, бяха  Илия Чангов, Никола Джонгов, Светлозара, Петър и Стефка Ганчеви, Димитър и Стефка Георгиеви, Енчо и Донка Новакови, Стефан Пейвиков. Както по време на походите, така и вечер в хижите, беше много приятно – игри на карти, разговори, поезия.
Първото екскурзионно летуване направихме с Маринка из Рила. Едва тогава разбрах, защо Вазов е озаглавил пътеписа си „Великата Рилска пустиня”.
В Рила, Пирин и Родопите бях с дъщеря си Светлозара и с моите приятели Никола Джонгов и Илия Чангов. Връх Мусала е интересен, но незабравим ще остане в съзнанието ми връх Вихрен в Пирин планина. Самато изкачване беше доста трудно, но изключително вълнуващо. От върха се виждаха планините Рила, Пирин и Родопите – като остров сред морето.
От планината Пирин си взех борче, което е посадено пред къщата ми./в източната част/ през 1980 година.
През пролетната ваканция, когато Светлозара завърши гимназия, а Людмила работеше в Комсомола, решихме да отидем на гости в Чехословакия при Кольо Горидков. Аз, Маринка и Светлозара пътувахме с влак  в спален вагон. В купето бяхме тримата и беше много приятно и спокойно. На границите дори не ставахме от леглата, а само показвахме на вратата паспортите. Пътувахме до град Бърно, където ни чакаше Кольо с колата. Пристигнахме в Зубри и прекарахме чудни гости. Впечатли ни идеалната чистота и ред в селото. Обиколихме много градове, за да купим на Светла „Тарантела” и „мунинки” /дантела и конци за шиене/. Останахме силно впечатлени от училището в Зубри – условия за ученици и учители на европейско ниво. В град Готвалд посетихме най-големия в Чехия обувен завод.
Между 4-ти и 6-ти октомври 1984 година бях делегат на Първия конгрес на дружеството на филолозите-българисти, който се проведе в НДК – София. Присъстваха Петър Динеков, Пантелей Зарев и поетесата Елесавета Багряна. На втората вечер във фоайето на НДК имаше шведска маса – поене по избор, различни мезета, сладки и интересни разговори.
Щастливи и вълнуващи за нас бяха годините, в които се омъжиха нашите дъщери и се родиха внуците. През 1985 година се омъжи Людмила за Валентин. А раждането на първата ни внучка Мария? Ще си призная, че когато се раждаха дъщерите ни се вълнувах, но вълненията ми при раждането на внуците беше многократно.
Ники се роди на 11 декември 1990 година. През същата година беше сватбата на Светлозара с Николай. И двете сватби бяха в Интер хотела в гр. Велико Търново. Велимир се роди на 22 юни 1991 година.
Дойде и промяната – 10 ноември 1989 година. Промяна, която засегна и личния ни живот. В навечерието на новите промени почина моят баща – през октомври 1989 година, на 83 години. Как ли щеше да приеме края на комунизма?
Баща ми беше пример на трудолюбие, на пословична честност, на тактичност, на любознателност и находчивост. Преди да почине желанието му беше да го изпратим от къщи със земеделския марш. Изпълнихме обещанието му – преди да го изнесем, изсвириха марша по стихове на Сергей Румянцев: „Напред неотстъпно, другари, напред в неотстъпна борба…”
Аз се пенсионирах през 1991 година след почти четиридесет години учителски стаж. През тези години за своята учителска и обществена дейност съм получил следните награди:
1.     Орден „Кирил и Методий”- III-та степен – 1974 година.
2.     Юбилеен медал „Сто години от Априлското въстание” 1976 година.
3.     Юбилеен медал „Сто години от Освобождението на България от османско робство” – 1978 година.
4.     Отличник на Комитета за култура – от 29 март 1984 година
През тези 36 години в Поликраище като учител по български език и литература и като общественик съм работил с много хора – родители, ученици, цялата интелигенция на селото, и съм запазил добри отношения , никого не съм злепоставил или напакостявал.
Като пенсионери с Маринка /тя се пенсионира през 1994 година/ започнахме да се занимаваме с животновъдство и с малко земеделие. От дяловия капитал на татко и мама в кооперативното стопанство взехме една крава Бригита през 1992 година. Тя ни роди три мъжки телета и едно женско – Събка. От Събка се роди Бригита /внучка на първата крава/, която продължихме да гледаме с Маринка.
През 1993-94 година закупихме фрезата с ремаркето и фуражомелачката. С тях трудът ни беше облекчен.
Занимавали сме се с различни селскостопански дейности – отглеждахме бамя през 1993-94 година, чубрица 1992-93 година, домати за износ в местността „Ресенски път 1994-95 година, за период от 20 години отглеждахме разсад  домати – първо в топли ястъци, след това пикиране и тогава го продавахме най-вече във Велико Търново. Това продължи до 1995 година.
През 1995 година ни върнаха бащините ниви, които разделихме с моите братя Кръстьо и Илия. Сега притежавам 19,3 дка земя. Най-ценна е нивата от 1 дка на „Мерата”, която в миналото е била овощна градина. Сега започваме отново да засаждаме дръвчета. Тя е в регулацията на селото и се счита за дворно място.
Дойде 2001 година – нов век, НОВО ХИЛЯДОЛЕТИЕ. Радваме се на дъщерите и зетьовете си и на милите ни внуци. Мима е вече в осми клас в Езиковата гимназия във Велико Търново, Никито – в четвърти клас, а Вилито – в трети.
Гордея се с професията на дъщерите си – знаещи, задълбчени и обичащи децата и родния си език – защото зная какво е да си учител по български език и литература.
През всичките тези години на моя живот не съм членувал в никаква политическа партия или организация с изключение на ДКМС като младеж. Преди 9 септември 1944 година, когато съм бил на 14 години, също не съм членувал в никакви политически организации. След тази дата, в гимназията, също не членувах. Симпатизирах на ЗМС, но без да съм член. По-късно симпатизирах на идеите на Александър Стамболийски, без да членувам.
Гласувах за президентите Жельо Желев и Петър Стоянов. Жельо Желев видях във Велико Търново на една предизборна среща. Той беше с поетесата Блага Димитрова – кандидат за вицепрезидент. С Петър Стоянов се видях в с. Поликраище, когато дойдоха с Надежда Михайлова за предизборна агитация. Говорих лично с двамата.
През всичките тези години съм обичал хубавата книга. Чел съм с наслада и продължавам да чета, но сега по-малко. Обичал съм и обичам хубавите филми и театрални постановки. Вълнуват ме народните песни и танци.
А пътуванията?! Те са непреодолимата ми страст!
Как протича в момента животът ми на пенсионер: сутрин – нахранване на овце, крави, пилета, прасе. Гледане на сутрешната програма на телевизията. Работа на нивата.
След обяд – гледане на някой сериал, посрещане на добитъка, вечер – пред телевизора с новините и някой сериал.
НА КАФЕ С ПРИЯТЕЛИ – понякога!


                                                                                               
        

VI-та празнична среща "Читалището - наша съдба",
на която чествахме 80-годишнината от рождението на Георги Беливанов.

Дълбок поклон пред светлата памет на УЧИТЕЛЯ, на ЧОВЕКА и на ПРЕДСЕДАТЕЛЯ на нашето читалище – ГЕОРГИ ДИМИТРОВ БЕЛИВАНОВ! Един изключителен родолюбец, запалил искрата на знанието и на българщината в поколения поликраищенци, които го помнят и го носят в сърцата си, редом до най-скъпите за тях образи!
          Благодарна съм на съдбата за невероятния късмет да бъда негова ученичка и да работим продължително време заедно в нашето читалище! Уроците, които научих, ще помня за цял живот! Със своята човечност, духовна и човешка красота, той вдъхна в мен и във всички свои възпитаници позитивна енергия към живота и към хората, безпределна обич към всичко българско, тачене и опазване на непреходните наши традиции и обичаи.


За един живот, живян достойно,
За един човек – прекрасен и обичан,
За едно сърце – голямо, всеотдайно,
Никога забрава няма!


П О К Л О Н !