Задграничното градинарство води началото си още от средата на османското робство. Много лясковчани тръгвали към Цариград, за да осигурят препитание на своите семейства. По-късно започнали да постъпват като градинари при гръцки земеделци. Твърде скоро те деляли мегдан с тях и организирали свои градини. По-късно жаждата за свобода ги огвела в Румъния, Сърбия, Русия и Австро-Унгария. Наемали пустеещи зими край големите градове, разработвали ги и имали голям пазар. Вече не можели да се справят сами, та започнали да наемат хора от селата около Лясковец. Желаещи имало много, немотията карала мъжете да предизвикат още веднъж опустелия си късмет.
Така и поликраищенци тръгнали по широкия свят.
Голяма несправедливост е, след като те са се прочули по четирите му посоки като майстори, и то от първа ръка, за основатели на задграничното градинарство да се смятат лясковчани, но историята не може да бъде опровергана. Зтова пък поликраищенци „си отмъстили” като предали колорит на задграничното градинарство, издигнали го на нова висота. От общо 24000 гурбетчии в началото на века повече от 2400 са от Поликраище.
Първите от селото са Тодор Нейков /Брадата/ и братята Никола и Иван Сърневи. Както си спомнят старите жители най-колоритната личност бил Тодор Брадата. Отдалеко възвестявал за своето идване и на русенското пристанище го чакал негов човек с коня му. Вървял начело на керван от десетина каруци, лулата непрекъснато димяла в устата му и откъдето минел, след него хората се кръстели. Цялото това шествие им приличало на локомотив, или както казвали на модерния за времето си французки – трен. Стигнел ли в Поликраище, Брадата влизал с коня в кръчмата, окуражаван от родните си гурбетчии, заръчвал на всички вино и започвали безкрайни зимни веселби. Тодор Брадата имал голяма градина край Будапеща, в която работели над 100 души. Неговият брат Марин Брадата имал градина край Браила, „столицата на българските хъшове”. Макар и не толкова буен и колоритен като Тодор, той е оставил две големи дела за България. Едното е участието му в Руско-турската освободителна война като опълченец, а другото – насърчаването на младия Никола Петров. Брадата наел бъдещия световен шампион по борба като ратай в Румъния едва четиринадесет годишен. През 1894 година в Браила спрял чуждестранен цирк, а газдата и ратая отишли да видят „невижданото зрелище”. Малкият Никола гледал като втрещен, нещо, което не убягнало от зоркия поглед на газдата. Скоро след това той го пратил да опита силите си в местните народни борби. То натръшкало всички на тепиха, което предизвикало бурна радост в неговия благодетел. След този първи успех, той освободил Никола Петров от работа, дал му пари и го изпратил в града, при свои хора, да го подготвят за борец. Така младият Никола Петров поел пътя към световния тепих, а какво е ставало там, всеки българин знае и до днес.
По същото време предприемчивостта на поликраищенци се изявила в пълна степен. Те извлекли полза дори от многобройните трудности и създали „компанията”. Тя представлява усъваршенстван модел на лясковската „тайфа” и е една от първите форми на кооперативно производство. С нейна помощ поликраищенци стават едни от най-големите собственици в Русия, Румъния и Австро-Унгария в първите години на века. Те въвели и „тефтерът”, в който всеки ден записвали приходите и разходите си за деня. Спестените пари заключвали в сандък с два катинара. След приключване на земеделската година деляли благата според труда и спестените пари. Така всеки получавал своя дял. Преживяната немотия ги научила на крайна пестеливост – живеели в схлупени бараки, рядко си купували нови дрехи и обувки, икономисвали дори и от храна, като при това работели по 15-18 часа в денонощието.
Натрупването на значителни средства дало възможност на собствениците да закупуват нов инвентар, разбира се за сметка на сандъка с двата катинара. Така те ставали се по-конкурентноспособни. Това разделило „компаниите” и започнало семейно обработване на земята. Малцина се задържали при богатите газди повече от една година – всеки се стремял да създаде своя градина. От друга страна тези, които се замогнали, започнали да живеят на по-широка нога. Петър Хаджипетков бил първият, който извършил нечуваното – купил си широк и просторен апартамент в Будапеща. Това се налагало и от семейни нтереси. Синът му, Марин Хаджипетков, учи в родното си село, но завършва при баща си кономическо образование. Той за пръв път прилага модела на фирмата. Става ръководител на петте си бащини градини, работник и продавач във фирмения магазин. През 1926 година, едва двадесет и шест годишен, става генерален представител в Будапеща на една западноевропейска фирма за продажба на семена и посадъчен материал, а две години по-късно основава своя - „Марин Хаджипетков”. Централата й е в Будапеща, има и филиал в Кошице. Клиентелата му е голяма – от Унгаря, Чехия, Полша, Австрия. Синът участва в комитета по изграждане на българска църква в Будапеща, сътрудничи на Унгаро-Българското дружество и става член на Унгарската търговска и земеделска камара в Будапеща. Раната му смърт, едва тридесет и шест годишен, спира полета на търговската му предприемчивост.
Примерът на семейство Хаджипеткови последват и газдите, които разполагат с големи градини около Будапеща – Христо Караиванов, Борис Джонгов, Трифон Тодоранов, Стоян Данев, Кънчо Бундев, Пеньо Бобев, Ангел Нацкин, Паскал и Цаньо Гърдеви, Христо Яламов, Илия и Цаньо Кушеви, Янко Владов и други. За който и от тях да стане дума сега, делото, което те са извършили , е голямо. Дали са хляб на много гладни, отворили са очите на съселяните си.
Вярно е и друго – няма мъж над 60 години в селото, който да не е бил на градина в чужбина. Най-много са поликраищенците в Унгария. Известен е случеят, когато преди години тогавашният председател на унгарския парламент пристига в Поликраище и всички хора, които среща, му говорят съвсем свободно на родния му език. Поразен от чистия говор, той възкликва: „Та това е унгарско село!”.
Както навсякъде, така и тук, гурбетчиите се връщали есенно време. Ако носели достатъчно пари, настъпвали всеобщи веселия. Ако ли пък годината се случела сушева, от къщите дълго се чувал плачът на жените, нощем мъжете ядно гледали небето и шепнели закани. В такива случеи едва дочаквали пролетта, за да заминат отново на градина и да надвият земята – немотията ги стискала като в клещи. А там, далече от близки и роднини, тихо припявали: „Я кажи ми, облаче ле бяло, отгде идеш, где си ми летяло? Не видя ли бащини ми двори и не чу ли майка да говори?”. Позор за гурбетчията било да се връща в родното си село пеш от далечната чужбина. В интерес на истината трябва да кажем, че поликраищенци са познавали и такива случеи. По-често обаче те се връщали с препълнени каруци и с всякакви армагани. По време на османското робство градинарите край Буда и Пеща зашивали спечелените златни наполеони в дрехите си, съвсем малко оставяли в кожени кисии и поемали пътя към родината. Това се оказвало ефикасна предпазна мярка, тъй като турските заптиета често прибирали парите от кесията. По-късно поликраищенци изоставят наполеоните и преобръщат всичко в твърда валута.
В която и страна да са по света, те вземат активно участие в нейния обществено-политически живот. Реката на времето тече ту буйна и пенлива, ту тиха и смълчана, но те не са никога на нейните брегове, а във водите й. Шестима са участниците в Българското опълчение, които напускат градините си в Русия и тръгват на помощ на своите поробени съотечественици. Сред тях е и най-младият опълченец – Пеньо Кушев. По време на ВОСР четирима загиват край Киев от оръжията на белогвардейските мародери – бащата и синът Мусеви и братя Кушеви. През годините на Втората световна война те подпомагат борците за социална правда в Чехословакия, Австрия и Унгария. Дават храна, дрехи и пари на затворените във фашистките концлагери. В „лагера на смъртта” Бухенвалд е затворен доктор Маджунков. По време на антифашистката борба в Чехословакия и Унгария в каруците със стоката превозват и нелегални. Показателен пример за техния интернационализъм е, че когато през 1919 година е обявена Унгарската съветска република, мнозина от поликраищенските гурбетчии се записват доброволци в новосъздадената унгарска червена армия.
В годините на национализацията пак те са инициатори за създаването на по три колектива в Будапеща и Братислава, като се включват в тях с целия си нвевентар. За значението на градинарите в Унгария /повечето от които от Поликраище/ говорят и много заимствани български думи в този език. И сега унгарците казват на всеки, който се занимава със земеделие, „булгаркяртес”, а наравно с нас употребяват думи като „леха”, „търла”, „кавал” и други селскостопански термини. Обратно – българските градинари са пренесли в селото някои унгарски думи. „Кянди” означава женска забрадка, „бицигли” е добре познатият велосипед.
Винаги българи – таква остават поликраищевци повече от век в различните страни на света. Още при създаването на кооперация „Единство” в селото, гурбетчиите внасят в нея спечелените пари, за да подпомогнат развитието и устройството й. С техни средства са строени църквата, училището, паметникът на загиналите във войните. През 1951 година живеещият в САЩ Марин Донев изпраща сандъци с учебни пособия и материали. През 1953 година той за пръв път си идва в Поликраище. Среща се със своите близки и дава на всички пари във валута да си закупят леки коли. За селото осигурява средства за часовникова кула и часовник, които се намират на сградата на кметството и днес. Надстройката на покрива специално за това е правена по времето на кмета Григор Кушев.
Активни са поликраищенци и в задграничния живот на градинарите. Никола Бочев повече от тридесет годни е председател на градинарското дружество в Будапеща. С доброволно събрани средства неговите членове построяват църква, културен дом с хотел, ресторант и киносалон на ул. „Вагохид”. Дълги години председател на градинарското дружество във Виена е Цвятко Касаков, а по-късно – Георги Нейков. През 1948 година дружеството в Будапеща закупува трактор и тържествено го предава на българския министър-председател Георги Димитров.
Не случайно Марин Донев изпраща учебни пособия чак от другия край на света. Открай време жителите на селото са прочути и със своето ученолюбие. Сега сред техните съселяни в чужбина висшистите са над 330, почти половината от тях са в Будапеща. Само инжинерите в Братислава са 13, мнозина са учители. Вярно е, че всички висшисти са откъснати от градинарството, но затова пък са добри лекари, икономисти, научни работници. Поминъкът на техните родители е неизменна част от съдбата им и те често се връщат в спомените си към него.
Не са малко и любопитните случаи на ученолюбие. Никола Кушев /Сиромаха/, дядо на народния артист Никола Гюзелев, до заминаването си в чужбина не е виждал мотоциклет. Само за две-три години там става състезател със световна известност. Живеещият в Будапеща Христо Йоргов на седемдесет и две години заминава за Съединените щати на гости на свои близки. Настаняват го в апартамента на двама търговци-евреи, които отиват на почивка, та хем да го пази, хем да гостува. Когато след двадесетина дни собствениците се връщат, намират неукия дядо Христо да свири на пианото. А преди това никога не е виждал такова. Продължението е още по-любопитно. Той дотолкова се вживял в инструмента, че като се върнал в Будапеща, до края на живота си свирел по кафенетата.
Своеобразна мярка за обич към родината са и сватбите. Съдете сами. Беше през една юлска нощ. Майсторът от контрол по автотранспорта спря кола с чуждестранен номер, но от нея се разнесе звучна нашенска реч. Момчето започна отдалеко. Пишел си с едно момиче от Поликраище и макар, че живеел в Будапеща, неговият корен също бил от там. Дошло време да се жени, а баща му и дума не давал да се издума за друга, освен за българка. И сега пътуваха, още влюбени и щастливи. На задната седалка като младенец спеше едногодишно момченце, а булката беше същата, с която отдавна се познавал чрез писмата. На раздяла момчето изпило две бири с бащата на момичето. А то стоеше на предната седалка, виновно забило поглед в пода, и с бавен глас се опитваше да смекчи присъдата на майора. Все пак строгият офицер прости прегрешението. Извади термос с кафе, почерпи младото семейство, остави ги да изчакат докато премине алкохолното действие и след проверка с уреда им пожела: „На добър път!” и добави: „И в съвместния живот!”.
Така са вървели по света поликраищенци. От времето на Тодор Брадата много неща са се изменили. Ала родината е на първо място в сърцата им. Влачила ги е тая река на времето като камъни, отломени от планински скали, блъскала ги е, заобляла, парчета от тях е отчупвала. И все по-твърди са ставали. Но и камъкът пуска вода – при връщането си в България, по озарените им от радост лица често се стичат сълзи – чисти като надежда и опрощение.
Григор Николов - 1994
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
ОтговорИзтриване