За Керачина бара се говори откакто се помни и споменава нашето село Поликраище. Особено много се е говорело за нея преди много, много години по тлаки и по седенки. За какво друго е можело да се шушука тогава, освен за самодиви, вампири и таласъми. И предаванията са били от страшни по-страшни. Затова всеки се страхувал вечер в късна доба да се връща и да минава близо покрай барата. Момците са разправяли, а момите със затаен дъх са слушали невероятни случки и страхотии за нощните появи на самодиви и самодивски хора из гъстите върбалаци около вечно бълбукащото изворче на барата. Единствено само Кераца не е вярвала на тези хорски фантастични приказки. Безстрашна и смела, тя се хваща на бас с ергените и дружките си на седянката, че не се страхува да отиде след полунощ на самодивското сборище при изворчето на барата. И ето какво се е случило една вечер в селото.
Жътвата и вършитбата вече били привършили. Обрана била и царевицата. Кърската работа почти била към края си. Настъпило времето на белянките и седянките. Кераца също се приготвя за седянката в махалата като не забравя да облече дългия до земята шаечен фустан. Селото е притихнало и почти заспало, съсипано от работа, умора и жега.
Както всяка вечер, и тази, снажната и хубава Кераца е вече сред дружките си. Неседнала още, ергените пак подхващат недовършените от предната вечер приказки и задявки. Кераца пак държи на своето и е съгласна да им докаже, че при барата не се събират самодиви. Но как? След дълги разногласия най-после решават да й дадат един дълъг нож, който тя да забие в земята близо до извора и после да напълни вода. На следващия ден всички трябва да идат да проверят дали ножът е забит, за да се уверят, че наистина Кераца е ходила на уговореното място.
Тръгва тя на изток извън селото, върви спокойно по селския път и пристига при барата. Пристъпва плахо, спира се, приповдига с две ръце дългополия си фустан, който опира до земята, и кляка. Оглежда се наоколо в подозрителната тъмнина, сепва се от ненадейното прехвръкване на изплашена птичка, пак се оглежда, изважда с трепереща ръка сложения във вътрешния джоб на фустана нож, забива го в земята, и ослушвайки се плахо, притаява дъх. Поуспокоена, бавно се изправя и тръгва да си върви. Но нещо неочаквано я дърпа. Кераца е ужасена и скована от страх. За зла беда при забиването на ножа неволно е промушила разстлания по земята фустан и това я „дръпва”, когато тръгва. От ужас, че самодивите я дърпат, сърцето й се пръсва и умира.
На следващата сутрин, когато момците отиват на барата, намират Кераца мъртва на земята.
И от тогава от уста на уста се предава нещастната случка с Кераца и продължава да се говори за самодивското сборище.
За да се знае и помни за безстрашието на тази девойка, селяните наричат барата „Керачина”. И днес тя си е пак там и изворът си е пак същият, но никой вече не говори и не вярва на онази легенда за безстрашната селска мома Кераца, от която идва името на барата. Няма ги и онези моми и ергени. Няма ги и седенкарските надпявания от махала на махала. Няма ги вече онези хора и сборове по мегданите, онази непорочност и човещина между хората. Далече някъде в миналото само като мили спомени са останали жътвата, жътварските песни, вършитбата на хармана с дикани и добитък. Няма я вече и онази малка портичка /комшулук/ между комшиите, която никога не се е заключвала и пътеката до нея никога не тревясвала. Няма я вече онази селска идилия, оня спокоен селски живот. Сякаш всичко това е останало и потънало някъде в Небитието.
Татяна Кушева
Няма коментари:
Публикуване на коментар