Опълченците от село Поликраище

Паметникът на загиналите във войните поликраищенци в центъра на селото.

Освободителната война отрежда достойно място

на доблестните български синове –

 с боя при Стара Загора на 19 юли и

 отбраната на Шипческия проход през август 1877 година

 в зимното преминаване на Балкана и атаката на Шейново.

    Нашите опълченци проявяват удивителна воля за победа,

 сражавайки се умело като най-добрите руски полкове.

            В душите на хората от село Поликраище е трептял

неугасващ живият огън на най-прогресивните идеи

на времето, донесени в селото от градинарите,

работещи в Русия, Румъния, Австрия, Унгария и др.

            Дълбоката вяра, неугасващата надежда,

че Освобождението на България ще дойде от Дядо Иван,

от Русия, се засилва още повече след

Априлското въстание. И тази надежда се сбъдва. 
   

        27 юни 1877 година – четиринадесета пехотна девизия на генерал Драгоморов преминава Дунава при Свищов. Започнала е Руско-турската Освободителна война. Турците от село Боруш и други турски села бягат, като същевременно пакостят и издевателстват над жителите на българските села.

        Поликраищенци са развълнувани. Селяните се организирали за отбрана, а други започнали да нападат турските кервани. Иван Тръвнев, Стоян Парикатев, Стоян Джонгов, Харизан Занков и Митю Тютюнков създали бойна група и водели сражения с турците. В тази битка първите четирима загинали.

        В онзи юнски ден на 1877 година кметът Петко Баблаков и Миню Ников тичали из селото – от къща на къща, и разговаряли с хората. На мегдана се събрали любопитни селяни. А барабанчикът съобщил необикновена заповед: населението на село Поликраище да излезе, за да посрещне освободителите.

Свещеник Георги Полуганов е организатор и главно действащо лице в най-величавото обществено-политическо събитие в цялата история на Поликраище – посрещането на руските освободителни войски и тържествено отпразнуване на Освобождението на селото от турско робство, станало на 24 юни 1877 г. (ст.ст.). Той е начело на грандиозно шествие на цялото население. В най-празничното облекло, с кръстове и хоругви, с цветя и погачи с хляб и сол, руските освободители са срещнати при река Росица, която тече на няколко километра на север.

Тук свещеник Георги Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението. Той провъзгласява многолетие за Царя Освободител – Руския император Александър II, за наследника на престола, за Главнокомандващия на Действащата руска армия – Великия княз Николай Николаевич и за цялото руско войнство. Благославя освободителите, бойното знаме, прекръства ги и ги поръсва със светена вода. Офицерите и нисшите чинове минават край него, целуват кръста и ръката му, и получават благословията му.

          Освободителните войски останали в селото няколко дни, като всяко домакинство, всяка къща, давали подарък за руските войски – едър и дребен добитък, по една пещ хляб, птици, сирене, яйца и други продукти. Ливадата под Ръта, до река Росица, била окосена от селяните и сеното – дадено безплатно за руските коне.

        През тези дни главнокомандващият руските войски княз Николай Николаевич, брат на руския император, квартирувал в къщата на Никола Куцаров, съборена след 9 септември 1944 година. От тази къща има запазена една бакърена тепсия, която сега се намира в музея на Велико Търново. В нея са пекли хляб и баници за главнокомандващия.

        Руските войски били настанени в деветнадесет къщи. Лагерът на войската бил разположен в местността Маринов кладенец, източно от селото.

        Заедно с руските войски тук идват и петимата опълченци от Поликраище, които са се включили в армията още в Русия и Румъния. Млади и силни, те с радост поемат трудния път към безсмъртието.

         В навечерието на Руско-турската война в Българското опълчение, постъпват като доброволци градинарите:

Трифон Атанасов Нейков

Иван Цвятков Пендов

Тодор Атанасов Нейков /Брадата/

Андрей /Ангел/ Маринов Маринчев

Пеньо /Петко/ Кочев Симеонов – 17-годишен

Христо Георгиев

           Всички те вземат участие в сраженията при Стара Загора, където геройски загива Трифон Атанасов Нейков. Другите продължават по пътя на опълчението и участват в боевете при Шипка и Шейново. Получават по няколко ордена и медала за храброст.

               Тодор Атанасов Нейков /Брадата/ и Трифон Атанасов Нейков са братя.

         Тодор Атанасов Нейков работел като градинар в Будапеща. След завръщането си участва в подготовката на Априлското въстание 1876 година като член на местния революционен комитет. В навечерието на Руско-турската война се намира в Русия.

              На 20 април 1877 година постъпва в 5-та дружина, 1-ва рота. В Българското опълчение е заедно с брат си Трифон. Преведен е в 1-ва дружина, 1-ва рота на 19-ти май. Същата година.Уволнен е на 3-ти юни 1878 година.

             След Освобождението живее в Поликраище. Занимава се с градинарство.

          Дядо ми Иван Йорданов Тутраканов / чичо на баща ми и внук на дядо Тодор Брадата/ разказваше за него:

Тодор Неков - Брадата

„Опълченецът Тодор Атанасов Нейков ми е дядо. Носел е голяма брада  и е яздел сив кон. Двамата с брат си Трифон са били градинари в Унгария, а после в Русия. От там се включили в Опълчението. Когато започват страшните боеве на Шипка, знаменосецът е убит и Самарското знаме преминавало от човек на човек, но винаги оставало развято. В ръка със знамето е загинал братът на дядо – Трифон Атанасов Нейков. Дядо ми се завръща в село с пушка, пищов и сабя. По негов почин починалите в Поликраище трима руски войници били погребани в църковния двор, а на гроба им бил поставен малък паметник.

                                               

   Тук, в двора на църквата, са погребани двамата братя лекари – Громови и медицинската сестра Мизерницкая.

             Трифон Нейков също участва в националноосвободителното движение. Той е член на революционния комитет за подготовка на Априлското въстание. След потушаването му се прехвърля в Румъния, където работи като градинар.

На 20 април 1877 година е зачислен в 3-та  дружина, 4-та рота. Има чин ефрейтор. Убит е в ожесточените боеве с турските военни сили при Стара Загора на 19 юли същата година. Представен е посмъртно за награждаване със Знака за отличие на Военния орден „Свети Георги” 4-та степен.

Останалите опълченци живели дълги години след Освобождението и някои от тях получавали пенсия.

            Андрей /Ангел/ Маринов Маринчев – Комитата – роден в село Поликраище през 1853 година, починал през 1924 година в с. Ердованлии /днешен Орловец, общ. Полски Тръмбеш/.

      През април 1877 година е зачислен в състава на Почетния пеши конвой на Главнокомандващия. На 3 май с.г. постъпва в 4-та дружина, 1-ва рота. Заедно с ротата си е приведен за кадър на сформиращите се дружини от Втора сесия. След окомплектоването им е зачислен през м. юли в 10-та дружина, 1-ва рота и известно време е на лечение. На 7-ми август 1877 година е произведен ефрейтор. Кавалер на Георгиевския кръст, № 660666 за преминаването през Балкана и сражението при Шипка-Шейново на 27-28 декември с.г. Уволнен на 6 юли 1878 година. След Освобождението се заселва в Ердованлии. Поминакът му е градинарство и земеделие.

           Иван Цвятков Пендов  - роден през 1838 година в  Поликраище. Починал на 2 февруари 1904 година в родното си село.

          Участник в борбата за национално освобождение. Председател на местния таен комитет.  След Априлското въстание 1876 г. забягва в Гюргево, където се занимава с градинарство.

        На 1 май 1877 г. е зачислен в 4-та дружина, 2-ра рота, преномерирана по-късно в 1-ва рота. Награден е със знака за отличие на Военния орден „Св.Георги” 4-та степен, № 4188 за отбраната на Шипка през август с.г. На 9 юни 1978 г. е уволнен и заминава за Търново.

           След Освобождението живее в родното си село Поликраище. По занаят е земеделец.

           Ето какво разказва за него снаха му Куна Цанева Цвяткова:

         „Опълченецът Иван Пендов е мой свекър. Левски е идвал у дома. След като са разбили въстаниците през април 1876 г., свекърът ми заровил много пушки в нивата и забягнал в Румъния, където станал градинар. Оттам той идва тук заедно с руската войска. Беше черноок и много приказлив човек.”

            Все още близките му пазят документ-удостоверение:

      „С настоящото удостоверение, че служившийте в миналата войска в българското опълчение в 4 дружина Иван Цвятков има права да носи дадената нему светло бронзова медала, която е учредена на 19 юли 1880 година от Негово Височество Княза, за спомен на всички ония, които са воювали при ески Зара, Шипка и Шейново.”

                                                София март 2-й ден 1887 година

Свидетелството има печат на Военното министерство на Българското княжество и номер 1999.

            Цвятко Георгиев – роден в с. Ланово, Крушевадски окръг /дн. Сърбия/. Починал през 1906 година.

            На 3 април 1877 година постъпил в 5-та дружина, 4-та рота. На 16 юни, с.г. е приведен в 3-та рота. Заболява на 30 април 1878 година и се завръща в болница на 11 август с.г. Уволнен е на 23 август 1878 година.

          След Освобождението е оземлен в с. Поликраище. В наследствената пенсия на съпругата му е отбелязано, че в определени периоди от време живее при сина си в Ески Джумая /дн. Търговище/, откъдето се завръща в Поликраище.

             Христо Георгиев  е роден в село Поликраище. На 3-ти май 1877 година е зачислен в 1-ва дружина, 2-ра рота. Напуска дружината на 1-ви юли с.г.

             Петко Кочев Симеонов За него знаем малко.

             Наполеона Христова Каралакова разказва:

         „Аз съм внучка на опълченеца Петко Кочев Симеонов, дъщеря на сина му Христо. Бях около 10-годишна, играехме в двора и намерихме под навеса една пушка и голям нож. Попитахме дядо на кого са. Тогава той ни разказа, че с пушката се е бил против турците в Стара Загора, Шейново и Шипка. Имаше и облекло от Опълчението. Още го помня – в куршумен цвят, с гайтани, с два реда копчета и голям калпак. Дядо беше среден на ръст, със сини очи, разговорлив и много обичаше да разказва за Русия. Умря на 96 години.”

             По повод на този свят ден – Трети март, Националният празник на България, с чувство на дълбока почит и признателност, си спомнихме за нашите съселяни – герои, взели активно участие в Освободителната война. Преклоняме се пред паметта на тези родолюбиви българи и на всичките воини, български опълченци, български поборници, български будители и строителите на нашето мило Отечество България!

            Няма забрава за такъв ден!

           Няма забрава за събитие, в което един народ получава свободата си!

           В мислите и в сърцето на всеки българин този ден сияе с непомръкваща слава, събрал в себе си безсмъртен подвиг, свобода и независимост, братство и обич, национално достойнство и извор на сила!

И в този тържествен миг трябва да осъзнаем завета на предците си, че нищо даром не се дава и което е по-важното, 

че съединението прави силата! 

Това е великият завет на героите, 

които жертваха живота си 

пред олтара на Отечеството!

              

        Честит празник на всички българи!

        В статията са използвани материали от Историята на Поликраище със съставител Йордан Кушев.